Докато медийната машина ни предлага да се занимаваме със записи и пророчества за всячески провали, имам нахалството да ви предложа анализ „от птичи поглед“. Ако се извисим до височината на летене на украински дрон например, ще видим очевидното. В България са налице признаците на ренесанс – на „възраждане“, както сме свикнали да го наричаме в българския контекст.
Винаги съм изпитвал огромна трудност да си представя като реални хора онези българи, които през 19-ти век са участвали във възрожденските процеси, които са се „възвисявали“, ако мога да взема назаем терминологията на едноименния роман на Милен Русков. Изпитвам тази трудност, тъй като обществените мърморения, особено във фейсбук, в последните години набиват едно и също послание:
„Тук никога нищо не може да бъде постигано. Всички са предатели, маскари и продажници. Жалко за поредните разпиляни надежди.“
И подобни.
Чудесното безпрецедентно управление на кабинета „Петков“ бе осмяно точно от „нашите“. Тия дни изумителното постижение на ПП-ДБ – от позицията на втора сила с
63 депутати да наложат волята си върху
политическите представители на гангстерството, е атакувано постоянно и без прекъсване от някакви чистофайници, радикали или както там мислят за себе си. „Аджамии, аматьори, Бойко ги нокаутира, колаборанти…“ редят по цял ден от аналитичните си дивани.
Докато се ядосвах на подобни коментари, които са съвършено аджамийски и аматьорски, внезапно започнах да разбирам нашите възрожденски предци. Те, за разлика от днешните фейсбук политолози, са усещали духа на времето си. И са полагали своите намерения и действия не в наличния „народ“, кротък и венчан за идеологията на непостигането, а в цялостния пейзаж на тогавашното българско възвишение.
В третата четвъртина на 19-ти век по нашите земи бурно се създават читалища, училища и всякакви комитети. Училищата са повече, отколкото в Англия по същото време. Започва взрив от стихотворения, песни, пиеси, статии, разкази и романи. Появяват се международно видими българи, по нищо неотличими от европейските стандарти. Установени външни „инфлуенсъри“ отразяват цялото това брожение – и то не само в дописки и статии. Има и романи, като например „Накануне“ („В навечерието“) на Тургенев, който тогава е един от най-влиятелните европейски автори.
Всичко това подготвя почвата не само за Априлското въстание и за последвалата
поява на огромни български държавници,
но и за силната международна подкрепа за каузата на българите. Съчетанието между едно възвисяващо се общество, решителни негови държавници и устойчива международна подкрепа успява да отложи поглъщането на България от Русия чак до 1944 година.
Във втората половина на 19-ти век повечето българи, вторачени в изриването на оборите си преди изгрев слънце, не са си давали ясна сметка за тези процеси, макар да са участвали в тях с доброволен труд по градежа на училища и читалища. Но тези процеси са си пробивали път и накрая са извели българите не на руския, близкоизточния, балканския или дори на славянския бряг – а на европейския. И днес е така.
Още преди 6-7 години, внезапно и без предварителна организация или координация на усилията, през България мина вълна от създаване на нови читалища. По този повод още тогава колегата Александър Кьосев пръв заговори за признаците на някакво възраждане. Горе-долу по същото време страната се наводни от
рок, блус и джаз
фестивали, които даваха израз на инак запушения, на политическо, културно и медийно ниво, устрем на българите към европейската култура.
Един след друг започнаха да се появяват български филми, които нямаха нищо общо със „старата школа“. Вместо да ни предлагат уморени ерзац-фройдизми, цървул-символизми и провинциал-модернизми, бяха живи, интересни и грабващи. И започнаха да колекционират европейски и американски награди.
Преди година-две си дадох сметка, че вече не избягвам да чета български автори. Като че всеки месец се появяваше някаква нова книга, написана уверено, стилно и съвременно. А из различни кьошета на лепкавия мрак, обхванал медиите, се запалиха и започнаха да светят отделни водещи, предавания, рубрики и дори цели медии.
Не беше толкова отдавна, когато всички тези процеси се събраха в един фокус и доведоха до момента на въстанието – протеста от 2020 година. Паралелно с въстанието те избутаха напред, както и през онова Възраждане, видни българи с международно признание и авторитет. От протестите насам имаме няколко номинации за Оскар и един присъден. Всяка година
пръснати из света българи вземат награди
от авторитетни гилдийни и професионални организации. Вече имаме и наградата „Букър“ на Георги Господинов за литература.
Точно така, убеден съм, са си представяли нещата нашите възрожденски предци: широк процес на събуждане и възвисяване из цялата страна, съпътстван от появата на съответната пробудена култура, на обществени и политически авторитети, както и на радикални групи, поемащи въстанически функции, когато е необходимо. Става дума за цяла една среда, която рано или късно намира хората, които да избута напред като свои национални и световни представители.
Милен Русков, Георги Господинов, Мария Бакалова, Тео Ушев, Христо Грозев, Радослав Бимбалов, Димитър Кенаров, Алек Попов, Васил Попов и още десетки и дори стотици – това не са отделни, краткотрайно припламващи в мрака искри, някакви късметлии, които по някаква случайност са „ударили“ някакво чисто свое егоистично „кьораво“. Те не са, да го кажем философски, равни на себе си. Те са много повече от това. Те са представителите на онези
мощни процеси на възвисяване,
които в момента си пробиват път на всички равнища на българското общество.
Стига, прочее, ровили из тинята в търсенето на поредния особено отвратителен плужек, който да показвате на публиката като символ на нашето време. Докато ровите из тинята – това ще намирате.
Излезте от там, почистете се и погледнете към хоризонта. Възвисете се. За пръв път от много поколения живеем във възрожденско време. Бъдете достойни за него.
Текстът е препубликуван от „Дойче веле“, негов автор е проф. Евгений Дайнов. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
