По време на своя скорошна визита в Словакия френският президент Еманюел Макрон каза всички правилни неща: Европейският съюз, твърдеше той, не е разделен на стари и нови страни членки. „Всички допринесоха за обединяването на Европа”.
Но в опит да успокои Източните си съседи, той подмина темата с крехката връзка, която остави неадресирани много от рисковете, които съществуват за създаването на непреодолима пропаст между Изтока и Запада.
Борбата между либералните и нелибералните сили се превърна в основна ос в Европа. Но докато се нажежава кампанията за предстоящите европейски избори, много от кандидатите обрисуват популизма като проблем на Централна и Източна Европа, оставяйки встрани останалата част от нея.
По този начин изборите през следващата година и маневрите за заемане на високите постове в ЕС, които идват заедно с тях, се оформят като тест за единството на Блока.
Наративът на Западния либерален бастион под атаките на популистите от „новите” членки на ЕС е изкушаващ. Но популизмът не е създаден от министър-председателя на Унгария Виктор Орбан. Крайнодясната партия в Австрия вече беше на власт, когато Унгария все още се надяваше на членство в ЕС. Феноменът на популизма дори не е затворен само в Централна Европа.
Този стереотип се затвърди по няколко причини. Първо, единствените две държави – Унгария и Полша – които са управлявани изцяло от десни популисти се намират в Източна Европа. (За сравнение, Италия се управлява едновременно от крайнолеви и крайнодесни популисти.)
Унгарският премиер Орбан също допринесе за създаването на стереотипа, възхвалявайки „нелибералния” модел и ситуирайки борбата между „либералното” и „нелибералното” като борба между Запада и Изтока. Целта му беше да създаде впечатлението, че има повече последователи в региона, отколкото действително има.
Трябва да се отбележи още, че държавите във всеки лагер се борят със сходни предизвикателства, но с различни страхове, надежди и исторически багаж. На Запад например, 1968 г. беше либерална революция. Но в Централна Европа главното събитие на годината, включително тогавашната инвазия на СССР в Чехословакия, смаза всички надежди, че социализмът може да проработи и положи основите на днешната антикомунистическа политическа класа, която маневрира в дясно от тогава.
Като погледнем нещата в този контекст, съпротивата на Централна Европа срещу квотите за мигрантите има смисъл. В нея се комбинират страхът спрямо другите и неодобрението за това някой да им казва какво да правят против волята си.
Западът също допринесе за наратива за популистката Централна Европа. За държавите, които съжаляват за разширяването на ЕС на Изток от 2004 г., кризата на либерализма в Блока се превърна във възможност да затвърдят по-тясна общност от единомислещи държави. Рамкирайки европейския проблем като Изток срещу Запад, те подготвят политическата обстановка за създаване на Европа на две скорости.
В обстановката на предизборна кампания опасността кандидатите да разпалят напрежение, за да спечелят политически дивиденти и да разрушат дълго създавани връзки е голяма. Ако либералите наистина искат да прекратят популисткото течение и да спечелят Европейския проект, те трябва да избегнат изкушението да поразяват Централна Европа.
За да бъде избегнат перманентният разрив, Европа трябва да използва силата на политиката, за да избегне разрушителната реторика Изток-Запад и да окуражи лозунгите за единност.
Това обаче ще бъде работа за самотници. Настоящите водещи кандидати на европейските партии почти до един подклаждат говоренето за различия. Но останалите могат да играят по-умно като се опитат да минимизират вредата, настоявайки, че ЕС може да разреши всичките си проблеми, включително популизма, само чрез единство.
Споразумение за миграцията също би спомогнало да се неутрализира токсичният ефект на дебата за търсещите убежище. Очертанията на такова споразумение вече са видими: то ще включва отделяне на повече средства за спиране на нелегалното влизане в Европа, както и усилия за развиване на икономиките на страните, от които прииждат мигрантите.
Възелът с бежанците може да бъде разплетен и като се изостави идеята за квотите за мигранти и се помисли за друг механизъм, който да определи как държавите да си поделят бремето.
Може би най-важното от всичко е европейските лидери да се разберат как всеки от тях вижда кризата на Континента. Това не е битка между либералния Запад и нелибералния Изток. В целия континент европейците, които вярват в идеята за отворено общество се сблъскват по еднакъв начин с традиционалисткото, популистко предизвикателство.
За да работи ЕС добре, и двете страни ще трябва да положат усилия да се опознаят. Западно- и централноевропейците са много по-малко запознати, отколкото си мислят и действат през призмата на редица стереотипи. Те излизат на преден план по време на кризи и усложняват взимането на решения в ЕС.
За да работи добре Европа, трябва да разбием негласните стереотипи и наистина да се опознаем.
В свободна, но икономически неравнопоставена Европа, потокът на хора и идеи винаги ще бъде изкривен. Но ако искаме Европа да оцелее и да работи единно, трябва да направим концентрирано усилие да изравним баланса на силите.
