Когато Еманюел Макрон бе избран за президент с голямо мнозинство през май 2017 година, много европейци съзряха нов изгрев. След години на криза, Европа вече имаше лидер, който да я изведе от лошото състояние и бъркотията. Младият президент имаше страст в призивите си и визия за възстановяване на европейския дом, обновявайки изтощения европейски дух на братска принадлежност. Ако за много национални лидери Европа се беше превърнала в досаден проблем, Макрон даде ясно да се разбаре, че за него тя е raison d’être – смисъл на съществуването. От европейския флаг до „Ода на радостта“ – той не остави съмнения, че е посветен на това.
Френският коментатор Натали Ногайред улови настроението на момента ден след избирането на Макрон в част от своя публикация в „Гардиън“:
„Най-важният извод е, че Макрон спечели заради силното си проевропейско послание на надежда и реформи във време, когато самата дума „Европа“ бе станала символ на униние.“
Последните няколко дни илюстрираха какво е останало от визията на френския президент: не много. Независимо дали става дума за френските данъци върху горивата, плановете за европейски дигитален данък или тези за реформиране на еврозоната, Макрон постигна малко от това, което обеща.
Това положение говори в еднаква степан както за самата Европа, така и за наперения млад французин, интоксикиран от своята новопридобити власт и влияние.
Причините за провала на Макроновата революция се намират както у дома, така и в чужбина. От самото начало беше ясно, че за да може Макрон да реализира своите европейски планове, той първо трябва да успее да реформира Франция. От години в Берлин наблюдаваха с нарастващо объркване /граничещо с паника/ как Никола Саркози и Франсоа Оланд се провалят да започнат сериозните реформи пред лицето на нарастващите затруднения в икономическата ситуация в страната.
Макрон знаеше, че за да успее в Европа, трябва първо да надделее над концепциите на Германия и единственият начин за това е да оправи Франция. Устремното спадане на неговата популярност през изминалата година, чиято кулминация е „разбунтуването“ на „жълтите жилетки“, му отне онази легитимност, от която се нуждаеше на европейската сцена.
Просто казано, френският лидер с рейтинг на одобрение малко над 20 процента не може авторитетно да адвокатства за плодоносна промяна в европейските политики, било то относно военните дела или за вътрешното функциониране на еврозоната.
Според Жан Тешо, директор на Европейската програма към института за политически проучвания „German Marshall Fund of the U.S“, има и по-дълбока причина Макрон да се окаже в политическа несъстоятелност
„Той не е истинският европеец, който искахме да вярваме, че е“ – смята той и настоява, че Макрон всъщност е последовател на де Гол, който поставя френския национален интерес над всичко друго – той е европеец не в името на Европа, а в името на Франция.“
Тази реалност се саморазкри в редица области – от дипломацията до отбраната и търговската сфера. Миналата седмица, например, Париж реагира с едва прикрита досада на предложението на германския финансов министър Олаф Шулц Франция да предложи постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН на ЕС. Като стане дума за общата европейска отбрана, в частност за „европейската армия“, Макрон бързо се оплита в общи приказки – сигурен знак за много наблюдатели, че не е твърде заинтересуван.
Даже относно изкустевения интелект – поле, в което Франция и Германия са се зарекли да работят заедно, за да се противопоставят на предизвикателствата от страна на Китай и САЩ, двете съседни държави, изглежда, преследват собствени цели.
Провалът на Макрон да действа на нивото на очакванията от него е не само лоша новина за реформата в ЕС. Мнозина се надяваха, че след като германският канцлер Ангела Меркел сдаде властта, той ще поеме нейната мантия на фактически лидер на ЕС. Дотук има твърде малко основания да се смята, че е в състояние да го направи.
„Той не може да запълни се празнината и това значи, че тя изобщо не може да бъде запълнена“ – смята Тешо.
