На 20 юни се навършват 50 години от дебюта на един от най-популярните трилъри в американската киноистория – „Челюсти“. Този филм, разказващ за огромна бяла акула, нападаща почиващи на източния бряг на САЩ, печели три награди „Оскар“, пропускайки само категорията за най-добър филм, която влиза в ръцете на Милош Форман за неговия шедьовър „Полет над кукувиче гнездо“.
„Челюсти“ става най-гледаният филм и остава на върха, докато Джордж Лука не пуска „Междузвездни войни“ две години по-късно. Филмът за смъртоносната акула променя структурата на филмовата индустрия, утвърдвайки практиката големите студиа да въвеждат високобюджетни продукции в началото на лятото, вместо да запази всичките си филми за декември.
Въпреки всичко, „Челюсти“ почти не погубва кариерата на Стивън Спилбърг, който по онова време е под 30 години. Процесът на снимане е изпълнен с технически неуредици и конфликти между актьорите.
В началото на май 1974 г. са взети правата върху книгата на Питър Бенчли, и Спилбърг започва снимките на остров Мартас Винярд, разположен близо до Атлантическия океан.
„Стартирахме снимането без сценарий, без актьори и без акула“, споделя години по-късно актьорът Ричард Драйфус в шоуто Inside the Actors Studio.
Техническата група подготвя три макета на акула в натурален размер, задвижвани от пневматична система. Макетите са с дължина 7,6 метра и тежат стотици килограми, като само един от тях е с цялостен вид на акула. Останалите два са едностранни, предназначени за странични кадри, когато акулата плува отляво надясно или обратно.
След завършването им, трите макета са транспортирани с камиони до Мартас Винярд през юли, два месеца след старта на снимките.
Въпреки опитния холивудски екип, тези механични същества създават множество неприятности. Често те изпадат от платформите и потъват на дъното. Мартас Винярд е избран за снимачна локация, защото морското дъно в района никога не достигат над 10 метра под повърхността, но това не помага много на водолазите, полагащи усилия да извадят макетите, оплетени в водорасли.
В други случаи, пневматичните маркучи, контролиращи движенията на макетите, се запълват с морска вода, материалът на акула се надува, а част от него дори се поврежда. Спилбърг на шега нарича екипа за специални ефекти „отдел за специални дефекти“, съобщава The Atlantic. Като капак на всичко, лодката на снимачния екип потъва и две камери потъват на дъното на океана. За щастие, материалът в тях остава безопасен.
Според някои критици, всички тези затруднения в крайна сметка подобряват художествената стойност на филма. Някои сцени изисквали по-явно присъствие на макетите, но тъй като те не работят, Спилбърг е бил принуден да импровизира, като използва бъчви за илюстрация на присъствието на акулата или само е снимал перката. Това допринася за напрежението, което зрителят усеща по време на филма.
Към това се присъединява и талантливият композитор Джон Уилямс, отличен с „Оскар“ и „Златен глобус“ за музикалната си композиция. Той измисля две ноти – ми и фа, които стават класически мотив за създаване на напрежение. Изсвирени от Томи Джонсън на туба, тези две ноти оказват „ефект на зъби, които разкъсват, както би направила акула – инстинктивно, безмилостно, неудържимо“, споделя по-късно Уилямс в книгата на Лестър Фридман Citizen Spielberg.
Обаче въображението на Джон Уилямс и Спилбърг не може да реши друг проблем по време на снимките – афинитета на актьора Робърт Шоу към алкохола. Той играе ролята на ловец на акули Куинт, но често е пиян и постоянно влиза в конфликти с Ричард Драйфус.
Робърт Шоу умира през 1978 г., а синът му Иън Шоу, също актьор, през 2021 г. пише театрална пиеса, посветена на проблемите, възникнали по време на снимките на филма – The Shark Is Broke.
„Размишлявах за пиесата в продължение на години, признавайки, че може да бъде много неудобно – потенциално неуважително към баща ми и към филма „Челюсти“, който обожавам. Да вляза в образа на баща си и да го представя като алкохолик – имам ли право да направя това публично?“, споделя Иън Шоу пред „Ню Йорк Таймс“.
Той има силни спомени от детството за „Челюсти“, тъй като е посещавал снимачната площадка, когато е бил на пет години.
„Бях в ужас, когато един асистент повдигна огромно платно и се оказах на метър от зейналата паст на човекоядната акула, която скоро щеше да стане киноикона!“, спомня си Иън Шоу.
Спилбърг също се чувства ужасен, тъй като снимките продължават с рекордните 100 дни от планираното. „Челюсти“ изисква 9 милиона долара, а първоначално предвиденият бюджет е 4 милиона.
Късмет за продуцентите и екипа, филмът постига огромен успех. Феноменален успех, който кара много почиващи в САЩ да се страхуват да влязат в морето, а търсенето на акули рязко нараства, водейки до почти изчезване на някои видове.
Нападенията на акули над хора са само няколко десетки годишно, но създадената паника е огромна. Статистиката показва, че е 30 пъти по-вероятно да загинеш от мълния, отколкото от акула. През 2003 г. Ройтерс дори публикува данни, че година след година повече хора умират от повредени вендинг машини, отколкото от акули.
Кадрите с истинска бяла акула в „Челюсти“ са заснети от семейството на подводни фотографи Рон и Валери Тейлър край бреговете на Южна Австралия.
В последствие те полагат много усилия, за да ограничат щетите, причинени на морската екосистема от филма. За да успокои страховете на обществото, студиото „Юнивърсъл“ дори кани семейството Тейлър в САЩ за турне с токшоута, с цел да образова публиката относно акулите.
„Някак си зрителите повярваха, че акулите са навсякъде на лов за хора. Когато отидеш в Ню Йорк, не очакваш да видиш Кинг Конг на Емпайър Стейт Билдинг. Но когато хората влизат във водата, те се страхуват да видят акула“, коментира Валери Тейлър пред „Ню Йорк Таймс“ през 2021-ва, когато е на 85 години.
Тя добавя, че в света има хиляди видове акули, но само малко от тях атакуват хора. Тези, които го правят, обикновено грешат хората за естествена плячка, като морските лъвове.
„Челюсти“ възстановява вложените средства още през първата седмица в САЩ през юни 1975 г. Общите приходи от кината по целия свят достигат 478 милиона долара.
