Джими Картър, бившият президент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир, почина вчера на 100 години, оставяйки незабравима следа в американската политика, силно повлияна от иранската криза с американските заложници, която определи края на неговия единствения мандат.
След загубата на президентските избори от републиканеца Роналд Рейгън през 1981 г., Картър се озовава в неведение сред собствената си партия и често става обект на подигравки за своята наивност, така както го определят критиците му. Дълго време той оставал встрани от политическите събития.
Въпреки това, три десетилетия по-късно, образът му започва да се променя, благодарение на призивите за оценка на работата му като бивш президент и на преразглеждането на постиженията му през трудното време, в което е управлявал, особено мирните споразумения между Израел и Египет.
Картър, който изразява по-напредничави идеи за расовото равенство, ще се запомни като президент, поставил правата на човека в основата на външната си политика.
Неговата кариера определено била необичайна – от морски офицер и бизнесмен до собственик на ферма за фъстъци и президент, той пое властта в период на политическа несигурност, след оставката на Никсън заради скандала „Уотъргейт“.
„Аз съм южняк и американец“, сподели Картър, когато едва започва политическата си кариера в първичните избори на Демократическата партия през 1976 г.
Встъпването му в длъжност вдъхна надежди на демократите, които отново управляваха Конгреса и Белия дом след 1968 г.
Първите два години бяха успешни, с по-високи рейтинги на популярност от тези на Роналд Рейгън или Барак Обама в ранните етапи на техните мандати. Той успя да убеди Сената да ратифицира договора за Панамския канал през 1978 г. и заздрави позициите на САЩ в света.
С времето обаче настроението утихна, а неговите грешки се увеличаваха на фона на втората петролна криза през 1979 г. Най-забележимият спомен от т.нар. „години на Картър“ безспорно бяха дългите опашки за гориво, когато американците се страхуваха от недостиг.
През юли 1979 г. Картър направи телевизионно обръщение, което претърпя критика и бе обявено за „реч на слабост“, както илюстрираше неговите ценности на наивност и песимизъм.
Във времето на публичното си изплъзване той засягаше основни критики за липсата на визия, като подчертаваше енергийната криза и споменаване на „невидимата заплаха“ за демокрацията – недоверието към институциите. „Симптомите на тази криза са навсякъде“, каза той с тъжен тон.
Краят на неговия мандат беше помрачен от иранския ужас, когато 444 дни около петдесет американци бяха взети за заложници след нападение на радикални ислямисти в Техеран.
През април 1980 г. операция за освобождаването им с хеликоптери завърши неуспешно, а заложниците бяха освободени на 20 януари 1981 г., денят, в който Роналд Рейгън пое поста.
След поражението си Картър и неговата партия бяха готови да забравят болезненото си минало. На поста след него последваха три мандата на републиканци (Рейгън и след него Джордж Буш – старши). До днес малко демократи смятат за важно да се връщат към наследството му.
В внимателно написаната биография на Джими Картър, историкът Джулиан Зелизър от Принстънския университет подчертава всички „изключително трудни“ условия, с които Картър е разпоредил, поставяйки в затруднение „всеки президент“.
Въпреки това, той акцентира и на предизвикателствата, пред които Картър, като „начинаещ в политиката“, се е изправил, отбелязвайки, че „да бъдеш настрана от Вашингтон беше и дар, и проклятие, и шанс, и бреме“.
Картър, подиграван за нерешителността си, доказва, че може да бъде успешен след напускането на вашингтонския живот. Си го наричат „най-добрият бивш президент“ в историята на САЩ, иронично усмихвайки се.
На 56 години, когато напуска поста си през януари 1981 г., Картър, известен със своята преданост към демокрацията и социалната справедливост, започва нов етап в живота си, изпълнен с енергия.
Създавайки „Центъра на Картър“ в Атланта, той наблюдава множество избори по целия свят. Непрестанно в движение, вижда се в Мексико, Перу, Никарагуа и Източен Тимор, предлага помощ в Хаити, Кипър и Северна Корея, дори ако резултатите не винаги са успешни.
Картър е награден с Нобелова награда за мир през 2002 г. за „непрестанните си усилия за мирно решаване на конфликти и за подкрепа на демокрацията и правата на човека“.
През август 2015 г. той започва лъчетерапия за лечение на мозъчни тумори.
Във връзка с това, той обобщава своята забележителна кариера с прости думи: „Президентството, разбира се, беше кулминацията на политическата ми кариера […], но животът ми след Белия дом беше по-богат“.
По време на тържество в малката си баптистка църква в Плейнс, Джорджия, той с много спокойствие и хумор споменава инциденти от живота си.
„Мислех си, че ще умра бързо. Молех се, но не поисках от Бога да живея по-дълго, а да имам достойно поведение пред смъртта. И разбрах, че съм напълно смирен пред смъртта“.
