Началото на разговори, на човешко общуване, на някакви, дори не особено убедителни, общи иницативи от типа на десети пореден старт (на думи) на ЖП-връзката, е много положително в отношенията със Северна Македония. Премиерите Кирил Петков и Ковачевски трябва да бъдат поздравени за смелостта да започнат, без бързи перспективи за успех и с огромни рискове да бъдат разкъсани от вътрешни опоненти и „приятели“.
Помежду ни има поне три, взаимосвързани и много тежки, проблема:
1) Поколения на насаден враждебен исторически разказ, който е в основата на националните ни митологии. Използвам „национална митология“ в съвсем положителен смисъл – модерната нация има нужда от нея и тя е по необходимост различна от тази на съседите, особено когато съседите са братовчеди.
Този разказ е съчетан със съвсем реални исторически травми, за които пък твърде малко се говори и липсва съгласие в двете отделни общества, камо ли помежду ни. Тези травми не са исконни, „идентитетни“ – те започват с убийството на Сарафов и Гарванов, минават през десетилетия на вътрешна гражданска война в Македонското движение и ролята му в българските вътрешни конфликти от 20-те, поведението на българската окупационна администрация 1941-44г.* и зловещите Титови чистки.
2) Наличие на вътрешни елити във всяка от държавите, пряко свързани със службите на тоталитарните режими, които – по изградено вътрешно убеждение и/или в служба на външни интереси – работят неуморно и упорито за предотвратяване на всяко сближаване. Тези елити имат преобладаващо влияние в службите, в много медии и в самия отговорен дипломатически състав.
Те не се колебаят – пак казвам, понякога с добри намерения – да прекършат почти всяко постижение на дипломацията. Но преди всичко – да използват историческия разказ, за да взривят общественото мнение и политическия пейзаж. На няколко пъти, особено след историческото сближаване през 1999-2001г. при двойките Стоянов-Трайковски и Костов-Георгиевски, те вкараха „българската карта“ в политическия дебат в Скопие и разрушиха всички изградени мостове. Наша заслуга беше, че държим „македонската карта“ извън партийната политика, но всичко отиде по дяволите през 2019г и още си е там.
3) Наличие на силни външни интереси, които не желаят сближаване между България и Северна Македония, а напоследък – на такива, които искрено работят за сближаване с ловкостта и историческите познания на слон, който подрежда стъкларски магазин, с извинение за изтъркания, но в случая твърде уместен, шаблон.
Тук е добре да имаме предвид, че неспособността на нашата дипломация, когато обяснява проблемите, да излезе от националната митология и да влезе в реалните исторически травми, е сериозен недостатък. Едно от ключовите изисквания за хора, които се занимават с външна политика, е истинско, задълбочено и критично познаване на историята. А това, адски меко казано, липсва.
В резултат на тези проблеми, между народите ни, че и между, съвсем буквално казано, братовчедите от двете страни на границата, има тежка криза на доверието. Във всеки наш ход, в Скопие виждат призрака на ново разделение и амбицията да „ги обединим“, или по-точно – поделим с Тирана – в рамките на ЕС. Във всеки ход на македонското ръководство, ние виждаме риска общото ни битие в ЕС да не е братство, а постоянно ръчкане на „институциите“, винаги податливи на малцинствени оплаквания, да признаят някакъв македонски характер на Пиринския край.
Тази криза на доверие, съчетана с постоянни провокации от вътрешни и външни фактори, системно превръща политици, отдадени на сближаването, в негови крайни и опасни врагове. Примери десетки, последните – болезнено пресни.
Да се върна в началото – доверието се гради с общуване. И доверието между народи твърде често е бивало заслуга на изстрадано и заслужено лично доверие между лидери. Важно е Петков и Ковачевски да продължават да си говорят. И няма значение на какъв език.
Важно е също Борисов и Мицкоски да мълчат, а ако не – да бъдат игнорирани, защото българо-македонските отношения на никаква цена не трябва да бъдат предмет на партийно-политически игри.
А в момента най-важно е Радев и Пендаровски да не пречат. Ако могат да помагат, да изградят доверие помежду си – чудесно. Ако не могат или не искат, да оставят лидерите, на които двете конституции възлагат отговорността, да опитат да си свършат работата.
И накрая ще изкажа едно лично мнение. Ще си позволя, доколкото въпросът за българите в Конституцията на РСМ не е част от Декларацията на 44 НС, от която български политик не бива да се отклонява.
Въпросът с индивидуалните човешки и граждански права на българите в Северна Македония е ключов и непреодолим. Той е въпрос на принципната годност на РСМ да бъде член на ЕС.
Въпросът с конституционната и конститутивната роля на българската общност в Северна Македония обаче е безкрайно по-проблемен. Лековатото му подхвърляне в преговорите е повече провокация към българската национална позиция. Аз съм исторически убеден, че хората с българско съзнание са в основата на формирането на днешната македонска нация. Не наред с македонци, албанци, власи…, а много, много повече от тях.
Разбира се, фактът, че хора с българско съзнание са сложили основите на македонската нация, никога не може да бъде осмислен, нито изговорен, еднакво от двете страни на границата. И не е зле да бъде, за начало, осмислен, в трагичната си важност, от нашата страна.
* Слагам тази бележка под линия заради множеството (очаквани) коментари. Българската администрация в Македония през войната е именно окупационна – това е нейният международноправен статут. За разлика от „фашистика“, което е идеологическа интерпретация, „окупационна“ е суров и тежък за нас исторически факт. Още по-тежък, защото е окупационна от името на трета държава, а не вследствие на български военни или дипломатически инициативи.
Всичко друго по темата е въпрос на сериозни и задълбочени исторически изследвания и социално-политически интерпретации, които никога не са добросъвестно направени, от нито една страна на границата.
Коментарът е от „Фейсбук“ профила на автора, настоящ евродепутат
