22 септември 1908 г. е денят, в който княз Фердинанд I Български, управляващ от 1887-а дотогава васалното на Османската империя Княжество, провъзгласява независимостта на България. С подписан от него и от правителството на Александър Малинов манифест.
Манифестът съдържа възвание независимостта да получи „одобрението на великите сили и съчувствено разбиране от целия просветен свят“. То е чуто, уважено, великите сили и целият просветен свят признават независимостта на България и правото наше на национално достойнство.
Днес този исторически (календарен) ден е някакъв празник, един от протоколно разрешените, почивни. Но той не е националният ден, Националният празник на България. Като такъв тачим инерционно и парадно друг ден – третия от март.
Но що за съдба има самият 22 септември ?
След Първата световна война празникът е коронован – честван по достойнство едновременно с коронацията на цар Борис III. И на 3 октомври (1918), по новому – на 5 октомври.
След Втората световна комунистическият режим го заличава. Забранен е, денят на независимостта на България е обявен за „фашистки“, почитането му е виновност и клеймо „враг на народа“.
Честванията на 22 септември са възстановени след 1998 г. Ранг – официален почивен ден. Така днес го имаме като един от най-младите си празници. Млад, млад, но поне празник!
Гласовете и преди, и досега, че този ден носи друго, особено и значимо достойнство и затова единствено той трябва да e Националният Ден на България, са глас в пустиня.
Дойде ли септември, темата циклично изплува. Понякога дори и по-бурно. Но все там в ниското – ниво „обикновени“, простосмъртни електорални единици) и някакви мрачно интелигентски, вечно мрънкащи (без работа) кръгове.
Горе обаче, където са ВИП-овете – държава, парламент, кабинети, мозъчни цетрове, политстратези, протокол, ПР дружинки и стратези, щабове и прочее –перманентна тишина. Дори кулоарна, предасансьорна свада не е имало. И как да не ги пожалиш! Много работа. Време никакво. Каква ти независимост, памет, национално достойнство, кви пет лева!
А вземеш ли да помислиш, … има хляб в този проект, май. В това, де, 22 септември да бъде повишен в ранг Национален празник на независимостта на България. Да я отпочнеш и спечелиш, точно ти, като един истински ВИП, една такава битка : идеен проект, мотиви, проекто-закон, закон, гласуване, единодушие, всички стават на крака, аплаузи, химн, указ, салюти … ти – церемониално, пак на площада за още възхита, но вече на националния и най-, най-млад празник – на НЕЗАВИСИМОСТТА.
Не е и толкова трудно. Колко му е : само малко мозък, малко четене, малко да се усетиш българин, малко политически рефлекс и съвсем мънично осъзнаване колко е окраден българинът откъм национално самочувствие и колко му липсва тази мощна живителна сила. Там, където я имат, са все напред и нагоре. Където я нямат – тлеят. Всичко е сал за едното оцеляване, постоянен ступор – чупи и човеците, и държавата.
Щом по цял свят толкова много държави имат за национален празник Деня на Независимостта си, най-достойния за национален празник ден, ние защо сме иначе? Предълъг е справочният списък, дори и при най-бързо прелистване и с големи прескоци: САЩ, Южна Корея,…. Израел, Индия, Мексико,…. Швеция, Полша, Чехия, Словения, Унгария, Босна и Херцеговина,…. Гърция, Румъния, Македония,….. Естония, Армения, Латвия,…Габон. И още, и още, дори и Вануагу, Тонга и Тувало.
Ние обаче – не. И все наиначе. Защо? Поради какво или заради кого сме все в ступор, толкова десетилетия? Не може да няма отговор. Както и излаз. Малко трябва, много мъничко….
