В ранното утро на 4 март 1942 година църковните камбани във Видин известяват за идваща опасност. Водите на река Дунав заливат града около 2:30 ч. с два до пет метрова вълна. Причина за наводнението е задръстване на ледовете по реката.
Изградените до този момент защитни съоръжения и отводнителни канали не успяват да предпазят града. В ледените води на реката загиват 13 души, разрушени или застрашени от срутване са 345 жилищни сгради. В околните села са разрушени или повредени 665 сгради, унищожени са стопански постройки и стотици декари земеделски насаждения. В спасителната операция се включва армията, видинският гарнизон, ученици – доброволци от Видинската мъжка гимназия, рибари с лодките си. От града са изведени и евакуирани 19 000 души, при население от 20 000 души тогава, пише БТА.
Финансова помощ за пострадалите от наводнението предоставят унгарският, японският и италианският пълномощни министри.
От началото на века европейските вестници публикуват редица статии, посветени на България и на българите. През 1942 г. БТА препечатва в бюлетина „Преглед на чуждия печат“ материал на италианския вестник „Кориере дела сера“ със заглавие:
„Цар Борис и неговият народ“.
„Кориере дела сера“ (12 март) Ческо Томазели съобщава от София следното: „Като в голям провинциален център, където се обръща повече внимание на същността, отколкото на формата, външният живот изглежда да протича леко и прозрачно, без бързеи. После, наблюдавайки по-добре, се вижда, че тая лекота и тая прозрачност могат да се разширят спрямо цялото социално разчленение на страната. И тогава се вижда, че явлението е дълбоко, че то е резултат на едно строго приложение на най-добрите способности на един народ.
Във всяко нещо, което предприемат, българите влагат усърдие, постоянство и честолюбие – като японците. Има два начина, за да бъде човек беден: първият начин е, когато бедността се приема като неотменима повеля на провидението, и вторият, когато от бедността се извлича стимулът за подобряване на собственото си положение. Учението е най-силната амбиция на българина, към който обществен слой и да принадлежи той. Макар да има училища и в селата, тяхното посещение невинаги е лесно, особено когато селата са разпокъсани и разпръснати в широк район. Въпреки това учението тук е задължително до 14-годишна възраст и малко са селските деца, които не са завършили прогимназия.
Селската класа е нервът на стопанството. Всички българи, дори ония, които стоят на върха на социалната йерархия, са от селски произход. Затова те са високи и силни, с трезви привички, работливи, трудолюбиви, строги към децата си, каквито са били и бащите им към самите тях. Понеже жителите на планинските и на полските села са привикнали с употребата на оръжие, лесно се схваща как това качество и тая привикналост се съчетават и съдействат за формирането на военния характер. Българската войска е измежду ония, които се сочат като образец на добро носене на службата, на мъжественост и на храброст. Безупречен в парадите, българският войник се държи винаги така, като че ли всеки миг може да се срещне с някой началник – а това го издига в уважението на народа. Оттук се вижда колко важни са преценките, когато се извличат чрез непосредствено наблюдение. Офицерът е често от същия произход като войника, т. е. от скромен произход, и вземайки предвид заплатата, която получава, не може да се мисли, че е прегърнал военната кариера заради някакъв мираж за блестящ живот.
Впрочем, българската войска е като във всички страни със здрави корени, инструмент на национално сцепление, преди всичко в тежките часове.
България, излязла нещастна и разочарована от последната война, се съсредоточи, наложи си да стои настрана и да наблюдава, направи да се приказва за нея колкото се може по-малко. Ако трябва да се отсъжда по резултатите, тая политика бе умна, защото България можа да превъзмогне – освободена от оковите и некомпрометирана – своята собствена криза и оная на Европа и да избере пътя на своите интереси, когато дойде и за нея моментът да вземе решение.
Чувството на ред, дисциплина и отговорност лъха във всеки облик на България и във всяко нейно становище. Освободени от несгодите на войната, българите не се изтръгват от никоя от нейните тежести, поради това те живеят с всичките ограничения на една воюваща държава, с изключение на затъмняването. На войската всички в България гледат с любов, с гордост и трябва да се види с какво благоговение се свалят шапките, когато минават знамената. Симпатиите и доверието във владетеля са нараснали извънредно много и всички мислят днес, че никой не би могъл да служи на интересите на отечеството по-добре от цар Борис, този мълчалив владетел, който. живее в един дворец без разкош, намиращ се всред другите къщи, тъй близо до семействата на своите поданици, които, когато минават пред двореца, снишават тона на гласа си, за да не смущават работата на царя“.
Още новини от деня – четете тук
