Прелестите на посттоталитаризма – поглед от Америка

– … Началото на превода на “Антигона” започна като театрален проект, като писане за сцена или по-точно – за сцената на театър “Сфумато”, за програмата “Митове”. Третото представление от тази програма беше постановката на Маргарита Младенова “Антигона Смъртната” (бел.ред. – сезон 1998/99), та преводът започна именно като текст за това представление. То се случи, когато “Сфумато” беше още в първата си сграда на бул. „Руски”, нея вече отдавна я няма. В тази сграда Маргарита Младенова и Иван Добчев имаха кабинет на втория етаж, през лятото там ставаше невероятно горещо, просто въздухът се нажежаваше. Маргарита Младенова покани класическия филолог Николай Гочев да направи подстрочник от оригиналния текст на Софокъл, та се наложи двамата с него да работим, затворени във вече споменатия кабинет при невероятна горещина. Николай Гочев четеше от оригинала буквалния превод, аз го записвах на компютъра на театъра. И тогава ми хрумна да сменя ударението при определянето на човека в прочутия хор – от „чуден”, както е при Александър Ничев, към „страшен”. А и тогава, и сега – това, което виждаме като човешки опит, определено не е оптимистично. От правенето на този превод за “Сфумато” ми е останал прекрасен спомен за работата ми с Маргарита Младенова. Грети е изключителен режисьор и етичен човек, талантлив и умен. Освен това, има едно полезно качество, което обикновено артистите го нямат, тя е добър администратор. „Сфумато” в тези наистина бурни времена оцеля и това е подвиг. Защото „Сфумато” не прави масово изкуство. И е трудно, много трудно да се оцелее с този начин на правене на театър.

– Това, което много ме отблъскваше в момента, когато напуснах, беше усещането за тотална заливаща ни простащина. Беше бумът на мутренските времена. Като отвориш някой вестник, то само простащина. Ще дам пример, който може да прозвучи като смешен. Аз напуснах през 2001 г. и след известно време, през 2002-а ли или през 2003-а – когато не е било по-различно от 90-те години по отношение на журналистиката, ме хвана чувство на носталгия… България ми липсва, както на всеки. И бяха дошли някакви българи в Синсинати, бяха донесли вестници – „Труд”, „24 часа”… И само като ги погледнах, носталгията ми мина. Защото видях същата простащина. България, която напуснах, е и тази на беззаконието… Къщата, дето имах извън София, беше обрана седем или осем пъти, без никакви последици. Онова, което си спомням оттогава, е мутренската арогантност. Като социална фигура, мутрата е баналният продукт на прехода. Парадоксът е, че навремето бях и спортист. Като войник през 1973-75 за две години бях в спортната школа, бях фехтовач. И много добре ги знам професионалните – защото в България това си бяха професионални – спортисти. Дори някои от тези момчета, които след това станаха мутри и после ги убиха, ги познавах лично, били сме заедно в спортната школа. Ти не си общувал с такива, но аз съм общувал – това са хора, които нищо не знаят, нямат и идея за някаква култура. Бяха точно като някакви „мичурински зайчета“. Те го хващат, учи там нещо в училището на „Олимпийските надежди”, но най-вече тренира в залата по два пъти на ден, нищо друго не прави, той от живота нищо друго не знае. И единствено те можеха да излизат в чужбина. И да въртят дребни далавери с валута… И точно заради това падна изборът върху тази група хора… Логично погледнато, не може на един такъв човек, който не знае нищо, да му дадеш да върти милиони. Но целта беше по-далечна… Защото те им бяха дадени тези пари да ги въртят. Но тези хора не знаят как да се пазят. И кукловодите им накрая или ги избиха, или им взеха дадените пари… Така стана. Но това, разбира се, е мое лично мнение – не твърдя, че съм прав. Та, когато напуснахме България, беше този разцвет на мутренското. Тази пяна беше отгоре. А когато сложиш тази мръсна пяна отгоре, цялата парадигма на обществото се сменя, прегръща антикултурата на чалгата. Сега е по-интересно. В смисъл, че мутрите пак ги има, останали са все още. Все още съществува тази простащина, но вече тук-там можеш да видиш някакви отстояващи себе си културни пространства. Защото мутренското навремето бе с претенции да залее всичко и всичко да смачка. Сега като че ли вече не е така.

– Ами тя не беше само моя. Но ако си спомняш, понеже ние бяхме тогава в един кръг, беше емиграция на всички ни заради този мутренски разцвет. Ние всички бяхме маргинали. И си правехме стихосбирките, книгите. От време на време нещо интересно хванеш в бившето филмотечно кино или на видеокасети, каквито почнаха да се появяват по това време. И, разбира се, в някой стойностен театър – както в „Сфумато”, да отидеш на някоя запомняща се постановка. Това бяха алтернативни микропространства. Но извън тях ти просто не съществуваш. Ти си толкова маргинализиран, че ако те сгазят на улицата, това надали ще има значение… Така че, ние тогава пак бяхме в емиграция. И помежду си общувахме, и се мъчехме да оцеляваме културно… И не можеш да кажеш, хайде, не ми пука, няма значение, защото това не се получава. Защо? Защото си възпитан и формиран да имаш критерии, културни критерии. И не можеш да кажеш: „ОК, ще си слушам само чалга…”. Защото това не ти е интересно, това ти е тъпо. За това става въпрос – че не можеш да го правиш. А освен това, и че не искаш да го правиш, че отказваш да участваш в един кретенизъм. Днес пак се забелязва тази арогантност, но тя сякаш е на различни места. Примерно, ние с Ирен (Ирен Иванчева – вж. „Не пускам корени никъде”, бр. 31/2016, бел.ред.) често си говорим колко много маниерите на “софиянци” са западнали. Хората са изненадващо груби едни към други, те се обиждат, откровено нелюбезни, дори враждебни. Разбира се, има винаги една прослойка от хора, които поддържат добрите маниери и имат ценности. Аз не говоря за тях. А за тази арогантност и простащина на улицата, с която се сблъскваш всеки ден. Забележително е обаче, че в днешна България тази арогантност я виждаш и измежду политиците. Но те са си присвоили някакви хватки от демократичната западна реторика – от типа на „Да, разбира се, това е ваше мнение…”, зад което всъщност стои „… но аз ще си правя каквото ми е угодно…”. Разбирай – ще крада, ще безчинствам, ще правя каквото си реша, ощетявайки всички останали или правейки живота на други хора ад, лишавайки ги от всичко. Но всичко това е маскирано с: „Да, разбира се, това е ваше мнение”. А това е най-хубаво: „Аз не мога да коментирам това, защото…”. „Ама вас – казват – трябва да ви вкарат в затвора”. „Ама аз не мога да коментирам това”. Тоест, те го питат все пак: „Открадна ли или не открадна?”, а той казва: „Не мога да коментирам това”. Ами ти, ако не можеш да го коментираш, кой ще го коментира? Това е смешно и жалко. Не знам защо, не мога да го формулирам рационално, но принципно имам усещането, че в основата си парадигмата е все още същата. Преди още да заминем с Ирен за Америка, ме бяха поканили в телевизията в едно предаване, вече не помня кое беше. И аз тогава казах приблизително следното: „Добре, ще дойде един момент, когато страната лека-полека ще се възстанови икономически. Но ето това, което се срути, например достойното поведение на хората – защото тук става въпрос за достойнство – това много трудно ще се върне и ще отнеме страшно дълго време”. Е, това още не се е върнало.

– Ами през 90-те години, специално тази литература, която тогава беше маргинализирана, беше много силна. Особено поезията – защото повече имам поглед върху нея – беше много силна и беше търсеща. Имаше един хъс, къде успешно, къде не, но хъс да радикализираш, да преобръщаш нещата. Сега, доколкото разбирам, има поетични явления, но те са някак си сякаш по в сферата на олекотеното, една такава лежерна поезия. Между другото, това не ме притеснява, след това ще дойде пак нещо друго. Но в България отново тази висока литература… тя винаги пак е някъде встрани. Ние говорим за литература, която се твори тук, не за преводи; те са пак част от литературата, от по-общата картина, но говорим конкретно за това, което се създава. Пак вземи и цялостното отношение към културата – имаме само един БНТ1, чисто така количествено, където има „Денят започва с култура” и то в 9 часа сутринта, когато хората обикновено са на работа… А през останалото време това, което става на телевизионния екран, не е за коментар.

– Ами той не е свикнал да чува такива неща. И вероятно пак става въпрос за тази арогантност, за която говорим. Когато ти си обществена фигура, трябва да имаш и някакво смирение. За това става въпрос. Защото някой ще те хареса, друг няма да те хареса, това е нормално. Но ти да се отнасяш с този, който не те харесва, като с враг, е арогантност. Липса на политическа култура. И в „Антигона” точно за тази арогантност става въпрос. От друга страна, важно е да се разбере, че намеренията на Креон са добри. Той иска да има абсолютна, тотална справедливост. Този, който е тръгнал срещу града, няма да бъде погребан. Другият ще бъде погребан с почести. Креон казва: „Аз го правя това, аз изправих този град. Този град едва ли не диша чрез мене.” Но когато мислиш по този начин, ти забравяш точно мярката. Все пак, винаги има някаква граница, която не трябва да се престъпва. Когато говорим за този преход в България – това е другото страшно, което се случи в българското общество – всички граници на почтеност бяха пометени, всичко стана възможно. Можеш да избиваш, да режеш пръсти, уши, носове – и всичко е наред, нямаш проблем. Стига да събереш някакви пари, някаква скъпа кола да караш, да имаш някаква там дискотека…

– Да, на българския интелигент му беше наложена със сила тази роля. Като казвам сила – с всичките тези стратегии на маргинализиране. Нещо да е зависело от българския интелигент? Ето, някои дори се самозапалиха. И какво стана? Нищо, никой не обръща внимание… Или пък някакво оплаквачество: „О, колко сме лоши…” – и след един месец е пак същото, нищо не се е променило. Толкова трагедии се случиха в резултат на мутренската жажда за печалба – и с деца, примерите са много. Пак някакво вайкане и след това все едно, хайде, който загинал, загинал; пак продължаваме по същия начин. Ето, така беше наложена тази парадигма, а българският интелигент каквото иска да прави – да си говори там, да се подпали, ако иска, ние сме си тука, хванали сме яко всичко, няма пускане, оставили сме ти там в някакво пространство да правиш, каквото искаш, не ни интересуваш. Или, казано с други думи, ние хванахме едно гранично време. Сега преходът продължава с всички негативи, които бяха наложени. Тази парадигма на безотговорност, на престъпност, на простащина – нея продължава да я има. Разбира се, сега не е като през 90-те, има известно установяване на законност, но това също е много противоречив процес. Защото, както виждаме, нямаме успехи в съдебната система… А това е най-важното: дали имаме ефективен съд. Ще дам един пример. В Австралия, която в момента е страната с един от най-високите стандарти в света, човешкият материал, от който е направена тази страна, са предимно престъпници от Англия. През XVIII век в Англия издават закон за емиграцията – че ако хванат някого… Това са фалшификатори на пари, крадци, леки жени. Те имат избор – или доживотен затвор, или бесилка, или отиваш в Австралия. Навремето изчетох една интересна книга за Австралия. В това, което се прави там, виждаш силата на английската администрация, на английския закон – той се въвежда по свиреп начин, но законът се спазва. Няма мърдане. И ти виждаш, че тези хора, когато трябва да спазват този закон, в един момент трябва да създадат общество, което да работи в тяхна полза. Защото в Австралия в момента е по-добре от много други части на света. В България първото нещо, което беше направено с този преход, бе да няма правосъдие. Дела се точат по 20 години; някой убил трима човека и докато се точи делото, той си живее, както преди, и убива още пет, примерно. И това е България, която аз напуснах и която ние напуснахме. Сега има борба за възстановяване на законовите норми, но тя е много трудна тази борба. А и самите медии – аз от медиите не мога да разбера какво става. Постоянно ми показват как едни говорят едно, други говорят друго… А във всяко едно общество трябва да имаш и може да имаш разумно решение. Разумно решение е, когато повечето хора в едно общество се облагодетелстват от едно решение. Защото може да има лоши решения и винаги, и в най-лошите решения, някой ще се облагодетелства. Но разумното решение е колкото се може повече хора да се облагодетелстват от дадено решение или закон. Общо благо. В момента аз не мога да разбера в тази борба къде е общото благо. Някой журналист един сериозен въпрос да е поставил – къде е общото благо, от какво се нуждаем? По какъв начин може да стане по-ефективно и по-бързо правосъдието? По какъв начин може опасният престъпник да не заплашва живота и имота на другите, на нормалните хора? По какъв начин може човек да се чувства в безопасност? Защото най-важното е да се чувстваш в безопасност, за това става въпрос. Оттам започва всичко останало. И да знаеш, че ако спазваш дадени правила, животът ти ще стане по-добър. А тука – поне в България, която напуснах, точно ако спазваш правилата, животът ти ще стане не само много лош, ще ти стане невъзможен. За това става въпрос. Ами тук аз въобще не виждам наистина този консенсус, който ще дойде и ще каже: „Хайде стига вече, дайте сега тука нещо да направим, нещо свястно“. Има хора, сигурен съм, които желаят и се мъчат, но има сили, които явно са задкулисни, на които това не им харесва и не искат да го допуснат. А ето тука е ролята на журналистиката – да ни каже кое какво, какъв е изборът, кое е разумното решение. И това е другият голям проблем в този преход, а именно, че той заложи като едва ли не мода всепозволеността, дори пълното безхаберие. По този начин огромна маса от хора просто се лумпенизираха. Какво е лумпенът? Той не знае, той не се интересува, той иска само да живее от днес за утре и някак си да оцелее, и това е. Това, което липсва, е този гръбнак на гражданското общество, който са хората, осъзнати граждани. Не че ги няма. Напротив, има млади хора, които казват: „Да, искам да остана тук, искам да живея, но затова ми трябват правила”. Кой ги чу? Веднага след това всичко се… всичко неизменно се смъква на нивото на частни спорове и дебатът не се състоява. От време на време ни пращат доклади от Европейската комисия. Тогава пак се прави нещо дежурно, да се замаже; и пак продължава по същия начин. В това отношение България, която напуснахме, е все още същата. Но все пак тогава, когато напуснахме, нямаше хора като Христо Иванов.

– Аз принадлежа на това поколение, разбира се, че се чувствам част от тях, но ние сме различни, различни гласове, както го показа сборникът. Впрочем, аз го харесвам именно заради това. Ние живеехме в едно време, времето на видимо непроменящото се старо, което се срути пред очите ни… Да, предишната система, просто така, се срути пред очите ни. И някаква нова мъгла…

– И да, и не. Все пак, аз съм историк и имам идея как може успешно да функционират една система, едно общество. Още през 80-те години казвах на мои приятели и ученици: „Това няма как да продължи да функционира.” Имаш една планова икономика, но в нея всичко е измама, всичко е лъжа. Всеки дава някакви планове, които никой не изпълнява; след това дава някакви насрещни планове, които пак никой не изпълнява. И всичко е само една говорилня, приказки, а нещата стават все по-лоши и по-лоши. От друга страна, не очаквах, че така внезапно ще стане… Аз очаквах да бъде много по-дълъг разпадът. А то се оказа, че е срутване изведнъж. И това, между другото, спаси българската номенклатура, бившата комунистическа. Даде й възможност в хаоса на рухването, имайки пари и други скрити властови лостове, да се трансформира в капиталистическа класа. И тази комунистическа номенклатура впоследствие се оказа по-безжалостна и от най-безжалостните капиталисти, които историята някога е познавала. Забравиха много бързо предишните си лозунги за „социална справедливост”, „комунизъм” и се преобразиха в свирепи капиталисти, готови да ходят по трупове, само и само да грабнат някакви милиони… Което е много страшно от гледна точка на човешкото – каква е тази арогантност?! Това е невероятна трансформация. И благодарение на това внезапно рухване, с последвалия го период на хаос, в който те се справиха със скриването на парите, хванаха здраво лостовете на новата икономика чрез агентурните мрежи на бившата Държавна сигурност и успяха отново да вземат командата на обществото. Но в момента дали България се харесва някому, освен на тези, които са облагодетелствани? Не мисля. Това уродливо общество не може да бъде харесвано. А то е уродливо, защото имаш една много тънка прослойка, която краде до безкрай по различни начини, и единствено може да бъде спряна, ако някаква друга групировка иска да се намеси, за да прави и тя същото. Защото това е тъжният механизъм – те могат да се спират само помежду си. Иначе са недосегаеми. Нито закон може да ги спре, нищо. А от другата страна има една маса от хора, които все повече обедняват. И това не е нормално. Защото, за да е нормално едно общество, трябва да има обществено благо. А тук обществено благо няма.

– „Нощен прилив”… има някаква архитектура тази книга, винаги съм се стремял да придам на книгите си някаква архитектура. Та, преценявайки ги от тази гледна точка, те все още ми звучат. При “Епитафиите”, освен тази архитектура, е интересно и усещането за аморфност. В тази книга аморфността се изразява чрез атомизацията на отделните индивиди – всеки по някакъв начин се самооплаква или се самообича, или се самооблъщава…

– Пътят към смъртта обаче е различен. И смъртта се преживява различно от лицата-маски в книгата. Това е всъщност алюзия за атомизацията на обществото, в което всеки преживява смъртта по самотен, атомизиран начин. Няма го усещането, че ти си част от нещо друго, нещо по-голямо. Ето, в античността, например, смъртта винаги е колективно дело. Когато умреш, винаги там ще те оплачат, което е колективен ритуал, и така те приобщава по един дефинитивен начин към колектива. Отчуждението и атомизацията са характеристики на модерността, особено тежко усещащи се в България още от времето на тоталитаризма, но най-вече при последвалия го посттоталитаризъм, когато всеки е сам за себе си, без истинско усещане за колективност.

– О, не, в никакъв случай.

– Тази аморфност винаги има нужда от символен капитал и тя го набавя чрез една отвратителна демагогия. Защото всеки говори красиво и прекрасно, всеки говори за големи неща. Между другото, към това прибавям т.нар. наш български патриотизъм. Защото патриотизмът набавя чрез думи това, което го няма. Значи, ти имаш едно общество, един народ, който се намира в тежко аморфно състояние. Дори в лека форма на амок. Някои може искрено да го говорят и затова не бих им казал, че са демагози. Но други това си го използват от чиста демагогия. С оглед на културното производство, постмодернизмът в момента мина на по-ниското ниво, на това, което определям като битова интериоризация. Защото тази аморфност не предполага пак създаване на някакъв голям или общ наратив – или поне няколко наратива, които да са конкурентни и да се борят помежду си. А на политическо ниво това е демагогия. Но тя е в повечето случаи компенсаторен механизъм.

– Аз май че останах единствен, така трайно впечатлен от античността. Според мен, най-великото нещо на античността е, че тя не е догматична. Първо, античността не създава догматични книги, като Библията или Корана. Разбира се, има митове, богове и т.н., но същественото е, че имаш много варианти. Именно наличието на варианти винаги съм ценил особено, тъй като отсъствието на догма всъщност означава свобода. Свободата да възприемаш нещата по различни начини. Сякаш точно обратното на това, което виждаме сега – с този бум на догматичните религии. Това не го разбирам. Никой човек, който се е занимавал с античността, не може да разбере фанатичната фиксираност в една идея… Античността първо от това ме е предпазила. Аз никога няма да бъда фанатик. Дали е добре или зле, това вече е друг въпрос.

Тук ще вметна, че много рано открих Далчев. Зная, че Далчев на пръв поглед няма общо няма с античността. Но и античността, и Далчев имат предметността. На мен като поет античността ми даде чувството за предметност. В поезията предметите сякаш живеят сами и така създават особено поетично пространство. А античността винаги се интересува от предметността. Там не можеш да имаш някаква отвлеченост… Говоря за поезията на античността, разбира се, не за Платон или по-късно – неоплатонизма. Но в античната поезия предметността присъства винаги. Да вземем Овидий, примерно – метаморфозата на Дафнис, която се преобразува на храст; ами това го усещаш, струва ти се дори, че можеш да го пипнеш… А за Омир вече да не говорим, там всичко е предметно, конкретно… копието минава през черепа, там няма изобщност. Ясно е, че предметността те вкарва в една конкретика. Разбира се, тук важното е да универсализираш тази конкретна предметност, да й дадеш енергията и пространството… едно универсално пространство. А дали аз като поет съм го направил, не знам. Вече който чете, може сам да преценява. Но това ми е било целта. И това е, което античността ми даде.

Разговора води Марин Бодаков, в-к „Култура“

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!