Демократичната общност в България е жива и потенциално цялостна, удържат я дори само актуалността на антикомунистическата проблематика, зациклилата декомунизация, както и заплахата от Изток.
Демократичната общност винаги има по-широк обхват, винаги е нещо по-голямо – от всяка демократична партия – пък била тя и „синя“, от всяка коалиция, от всеки съюз или блок; въпреки стремежите ни, ние никога не бихме могли да мотивираме чрез нашите организации за пълноценно участие всички привърженици, всички принадлежащи към общността и затова, с мисъл за тях, трябва да търсим и друг тип единодействие.
Самото съществуване на демократичната общност е най-силната гаранция за новите, за бъдещите успешни ходове на демократичното ни развитие, категоричен е проф. Михаил Неделчев, възстановител на историческата Радикалдемократическата партия през 1990 г., учредител на СДС, депутат във ВНС и в 36-то НС, листа на СДС.
Проф. Неделчев бе съорганизатор на Кръглата маса „Политическо представителство на демократичната общност в България.*
Всеки от нас има своя разказ за възникването на демократичната общност в България. Всеки от нас има своя щастлив и сложен път към/във тази демократична общност, всеки от нас има своите интуиции не само за ходовете на явяването на демократичната общност, но и за самите форми на нейния генезис. Но въпреки стабилните ни усещания за принадлежност, ние имаме – всеки от нас – толкова различни, пределно индивидуализирани варианти на един общ разказ. И той наистина неимоверно се усложнява при реализирането на разнотипни протестни и правозащитни акции и особено при разрояването на демократичната общност в разнородните партийни формации, както и при осъществяването на нейното представителство в съответните нива на властта. Нямам предвид неизбежно възникналите – за съжаление – конфликти вътре в демократичната общност при разгръщането на новия ни политически живот, а самата „първична“ динамика на стратификацията на така внезапно огледалата се, взрялата се в себе си, осъзнала се през късната есен на 1989 г. мегаобщност.
За комунистите в България явяването на демократичната общност бе една огромна изненада. Те се опитваха да налагат през десетилетията на мрачния половинвековен период представата, че българското общество постепенно, но и с революционен устрем се хомогенизира по социалистически, че някъде през 60-те и 70-е години вече стабилното мнозинство не само изповядва комунистическите идеи, но и се опитва (ние знаем, със съмнителен ентусиазъм) да ги „претворява в живота“, както казваха те.
Всички знаеха, и самите им идеолози го знаеха, че във всичко това има грандиозни лъжи. И все пак, все пак, съществуваше нахалното им самочувствие, че те са успели да превъзпитат мнозинството от своите съграждани, че хората някак завинаги са повярвали в идеологията, придобили са неотвратимо това „фалшиво съзнание“ (по собствените им определения), че това е процес необратим. Опитваха се да налагат представите, че наистина великите за целия „социалистически лагер“ исторически епизоди с бунтовете на германските работници, с революцията на Будапеща, с Пражката пролет, с епиката от дейностите на полската Солидарност, са някакви случайни ексцеси, с които те са се справили и ще се справят, ако нещо подобно отново се случи. Опитваха се да унищожават нашата историческа памет.
Но тази историческа памет бе жива в нашите семейства и в нашите малки приятелски и колегиални общности. Та можехме ли всички ние, дори и тези от нас, които са били деца през 40-те години, да не съпреживяваме отново и отново трагиката от участта на мъчениците на т.н. Народен съд, на убитите без съд и присъда в първите дни след 9-ти септември, от разгрома на мощната българска опозиция в годините на кулминацията на червения терор, от жестокото битие на лагерниците в Белене и къде ли не в България, от укриваната героика на горянското движение(една от най-силните въоръжени масови съпротиви в цяла Източна Европа), от изгнаническото битие на нашите политически емигранти.
Отново лъжа е, че всичко това не се е знаело през десетилетията, че българските граждани не са имали историческа памет за тези лични съдби и за тези колективни сюжети. Свидетелствам, аз, седемдесет и пет годишният, винаги, от дете, съм знаел за лагерите, за Никола Петков, за горяните от Странджа, Балкана, Пирин и Рила, за огромното комунистическо престъпление спрямо българската нация с опита да се промени насилствено самия генетически код на българите от Македония. И тази историческа памет, като незарадстваща рана или като тъпа пареща болка, винаги е била жива в градове и села, била е подосновата на нашите колективни преживелици дори и тогава, когато и на нас самите вече ни се е струвало, че това е от някакъв предишен цивилизационен цикъл. Била е тази историческа памет една от нашите постоянно действащи имунизации срещу комунистическата зараза.
А в десетилетията и след 1962-а (примерно), в годините на уж нормализирания, смегчен и избягващ сякаш прекия терор социалистически строй, самият социален живот непрекъснато ни поднасяше нови и нови основания да не бъдем съгласни, на не бъдем верноподаници, да не сме сляпо „вярващи“.
Може ли някой наистина да изчисли на колко от нас прислужващата им и вживяващата се в свои собствени коплексарски подмолни игри Държавна сигурност бе завела така наречените „дела за оперативно наблюдение“, колко от нас бяха подлагани на унизителната процедура за „профилактиране“, колко от нас бяха болезнено маркирани с изобретените от тях определения като „дете на враг на народа“, от „семейство на засегнати от мероприятията на народната власт“, „роднина на изменник на Родината“, „привърженик на враждебни буржоазни теории“ (какъвто бе моят случай)…
Трябваше да си много дебелокож, за да не изпитваш източноевропейска солидарност при циклично явяващите се (през дванадесет години) катаклизми в една или друга страна, трябваше да имаш политическо слабоумие, за да вярваш, след 1968 г., че може да се случи „социализъм с човешко лице“, трябваше да си много безчувствен, за да не изпиваш ненавист към насилниците, да желаеш негласно да бъдеш редом с тях, след прочита дори само и на официално издадения „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин (а ние получавахме и още десетки и десетки апокрифни послания-свидетелства).
В самите недра на социалистическото общество зрееше, набъбваше бъдещата, явилата се така мощно и така красиво демократична общност. Ние се учехме да се разпознаваме не само в прителските си и роднински общения, но и при разнотипните си контакти със съграждани от далечни от нас социални прослойки; това разпознаване ни правеше всеки път неочаквано близки – въпреки разликите в занимания и културни ориентации. Радикално ускоряваха процеса на самоосъзнаване на демократичната общност отекващите или дори стоящите самотно жестове на дисидентите от различен тип, на тези смели мъже и жени, които дръзваха да заявят гласно своето категорично несъгласие, които намираха форми да опубличностят своята позиция, да отправят свое послание. Някои от тях превръщаха политическото дисиденство в своя съдба, превръщаха се в новомъчениици на вярата в демокрацията, на стремежа към свобода, на правото да бъдеш автономна гражданска личност.
Достатъчно е да си припомним само фигурите на страдалеца от затворите, на доайена-правозащитник Илия Минев и на убития в Лондон като подарък за рождения ден на диктатора Тодор Живков голям писател Георги Марков, за да направим сравнението колко ярки инидивидуалности са дисидентите, поставени редом до чугунените лица и снаги на членовете на Политбюро на БКП.
Но дисидентите са избраниците. А инак демократическата общност се съставя като мнозинство през годините по друг начин. Някъде след 1965-а у нас се борят, противостоят две култури и с битови измерения. Това са културата на юрнатото с оглед на идеологическия натиск време и културата на стоическата нормалност. Подвластните на първата живеят в някаква измамна напрегнатост – все има да се преизпълнява план, да се прави нещо в чест на…, да се говори и мисли за светлото бъдеще. Живеещите според нормите на втората се държат така, сякаш всичката тази идеологизирана действителност наоколо не съществува или по-точно: опитват се да я виждат като не чак толкова съществена полоса от съществуващото. Естествено, това им струва множество усилия и ги обрича на битие под официозните иерархични равнища в обществото. Често двете култури се бият дори в пределите на едно индивидуално съзнание.
Но точно хората на културата на стоическата нормалност са тези, които формираха неформалната демократична общност – дори и когато само в някакъв момент от живота си са се осъществявали според нейните неписани норми. Те са нашите хора.
Явяването на демократичната общност през 1989 г., нейното категорично обявяване като основен субект на новото ни обществено развитие, бе едно социално чудо, което промени завинаги живота на всички нас. Грандиозният син митинг на Орлов мост от 7 юни 1990 г. бе прекрасната кулминация на това епическо явяване, бе зримият му образ. За съжаление нямах възможност да бъда на този митинг, защото в същия час водих подобен ентусиазиран митинг в моя избирателен район на стадиона в град Бургас. Но в този ден всички ние, в цяла България бяхме Орлов мост.
Тук бяха, всички заедно, тези освободили се от злите магии на тоталитарните натиск и манипулации български граждани, които бяха дочакали своето историческо време за същностна гражданска активност. Естествено, всред тях водещо място имаха тези, които още в предишните месеци и години бяха участвали в създаването на редицата опозиционни сдружения и клубове.
В ходовете на структурирането на демократичната общност – с оглед на осъществяването на представителство, на избор за членуване във възникващите партии – тя, тази демократична общност получи своите иерархии, но тези процеси на структуриране съвсем не я обхванаха изцяло, в пълния й обем – реален за този момент и потенциален в по-дълбок исторически план. Същевременно, към демократичната общност се присъединиха и друг тип несъгласни – „дисиденти“ от комунистическата партия, напуснали я с разрив, заявили гласно разграничаването си. Тяхното по-сетнешно битие вътре в демократичната общност, както знаем, често беше твърде проблематично. Но не те даваха цялостния й външен облик.
Отново искам да подчертая: самото явяване на демократичната общност, бе и израз, проява на източноевропейската ни солидарност; ние съпреживявахме час по час, ден по ден, събитията от рухването на Берлинската стена до жестокия сбъсък със Серуритате в Румъния – така, както преди това бяхме викали (реално или виртуално) по площадите на Варшава „Нйема волношчи, без солидарношчи“, както се бяхме вживявали в затворническото битие на Вацлав Хавел или в емигрантските сюжети и в нобеловия триумф на Йосиф Бродски.
Разбира се, явяването на демократичната общност бе епизод, но толкова велик за нас епизод, от един общоевропейски процес. Ние виждахме, че нашите приятели от Западна Европа не винаги разбират трагиката на отминаващата ни колективна участ, не винаги имат представа за дълбочината на индививидуалните травми на всеки един от нас. Но ние, всички заедно, хората от Запад и новите граждани от Изток се учехме да жиеем във вече наистина общия ни европейски дом.
Когато създавахме Съюза на демократичните сили, когато бъдещият президент д-р Желю Желев ни атестираше с неколцина помощници, нас, инициаторите за възстановяване или за новосъздаването на партиите в коалицията, ние знаехме, че ще си останем различни, че трябва да сме различни. Трябваше да се запази и да бъде представено многоцветието, пъстротата, разномислието по конкретни политически и стопански въпроси, по проблеми на образованието и културата от широката общност. Още в първите месеци узря политическата концепция, че СДС трябва да стане първообраза на бъдещата българска партийно-политическа система, че той трябва да се разширява, да избута в маргиналията мимикризиращата комунистическа партия, да я направи второстепенна, незначителна сила.
Стремежът трябваше да бъде именно обхващането на колкото се може по-голяма част от явилата се демократична общност. (А в по-далечнотото бъдеще, при завършването на процесите на декомунизация на обществото ни, необходимостта да бъдем заедно в един такъв съюз щеше да отпадне и всяка от партиите /оцелелите и възмогналите се/ щеше да потърси своята самостоятелност.) Всъщност при реалните случвания, това обхващане продължи в различни модификации, трансформации, преобразования и преназовавания – с различен успех, в по-голям обхват или при драматично стесняване.
Ясно е, това с бившата БКП не успяхме да изпълним – може би именно от липса на абсолютна последователност да търсим непрестанно най-широките граници на демократичната общност при нашите партийни и коалиционни строежи.
В това отношение, първият Съюз на демократичните сили имаше своя ясна стратегия – друг въпрос е как я изпълни. Имам честта да съм автор на един важен документ на Съюза – на неговия Политически меморандум от Четвъртата национална конференция, април 1992 г. Документът се нарича „За коалициониния характер на Съюза“ и представя гъвкавата концепция за СДС-коалиция и за СДС-движение в тяхното единодействие. Ако преведа тезите му на един друг език, те биха звучали така: Коалицията, партиите ще събират като свои членове политическите хора, тези, които поемат роли, функции и искат да имат място в иерархиите, съгласни са да работят за колективно, според приети норми взети решения; Движението събира политизираните, тези, които не правят свой избор в партиите, които припознават, идентифицират се със Съюза като цяло, готови са да го поддържат, дори и да работят като доброволци – без да желаят да бъдат избирани и да избират някъде вътре в него.
Ако наблюдаваме именно цялата демократична общност през този четвърт век, ще кажем, че тя ту се политизираше масово и максимално, ту се демотивираше и дори някак полуразпадаше. Случваше се дори сегменти от демократичната общност да се увличат по чужди, недемократични каузи – например, царската. И това има, естествено, пряко отношение към формите на нейното утвърждаване през годините. Не можем да мотивираме всички, но би трябвало да се опитваме да го правим отоново и отново.
Позволете ми сега да предложа няколко тезиса за дискусия:
първо, демократичната общност в България е жива и потенциално цялостна, удържат я дори само актуалността на антикомунистическата проблематика, зациклилата декомунизация, както и заплахата от Изток;
второ, демократичната общност винаги има по-широк обхват, винаги е нещо по-голямо – от всяка демократична партия – пък била тя и „синя“, от всяка коалиция, от всеки съюз или блок; въпреки стремежите ни, ние никога не бихме могли да мотивираме чрез нашите организации за пълноценно участие всички привърженици, всички принадлежащи към общността и затова, с мисъл за тях, трябва да търсим и друг тип единодействие;
и трето, самото съществуване на демократичната общност е най-силната гаранция за новите, за бъдещите успешни ходове на демократичното ни развитие.
При всичките ни по-конкретни житейски избори, при всички политически и обществени мисии и роли, които поемаме, при всичките ни участия в партии и коалиции, ние не трябва да забравяме, че произлизаме, че принадлежим на родената точно в меки ежедневни и в твърди съпротиви срещу комунистическата тирания демократична общност. Трябва да помним, че където и да сме в обществените йерархии, имаме морални ангажименти към нея. И дори, когато влизаме в разнородни конфликти, когато спорим, ние принадлежим на тази демократична общност. Ние трябва да знаем и занапред, че всички заедно в демократичната общност имаме още много обща работа за вършене – срещу рецидивите на социалистическото минало, срещу новите заплахи от пропадане в краен национализъм, срещу социалните депресии, загубата на вяра в достойното ни европейско бъдеще.
ВЪЗНИКВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩНОСТ В БЪЛГАРИЯ, политически анализ на проф. Михаил Неделчев, Сдружение „Граждански съвет“, Нов български университет.
Слово, произнесено на Кръглата маса* „Политическо представителство на демократичната общност в България, 3 октомври 2017 г., София. Форумът бе организиран от „Граждански съвет“ и Фондация „Конрад Аденауер“.
