Широко разпространено е мнението, че турската външна политика в момента претърпява значителна промяна. Особено след президентските избори през май се разгърна забележим процес, при който Турция активно работи за подобряване на отношенията си с Европа.
Това се изразява в активизиране на стратегическия стремеж към членство в Европейския съюз (ЕС) и в по-решителни усилия за решаване на съществуващите проблеми със САЩ. Подкрепата на президента Реджеп Тайип Ердоган за членството на Швеция в НАТО по време на срещата на върха на НАТО във Вилнюс, възобновяването на преговорите с Гърция и умереният тон в отношенията с европейските партньори се тълкуват като признаци за промяна на външнополитическата позиция.
Обратно, ангажиментът на президента Ердоган с египетския президент Абдел-Фатах ел-Сиси, сигнализиращ за стратегическо преориентиране на отношенията между Турция и Египет, и готовността му да се срещне с израелския министър-председател Бенямин Нетаняху въпреки вътрешните предизвикателства, пред които е изправен последният, се открояват като ярки примери за тази промяна в политиката. Нещо повече, неотдавнашната обиколка на Ердоган в региона на Персийския залив затвърди мнението, че тази промяна е трайна.
Преходът от споразумения за нормализиране на отношенията с Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Саудитска Арабия към конкретни икономически и отбранителни партньорства в ключови сектори поставя под въпрос представата за просто нормализирани отношения с държавите от Залива.
На фона на тези следизборни събития се появиха и спекулации относно рекалибрирането на отношенията между Турция и Русия, които често се тълкуват като връщане към традиционния дипломатически подход на Турция.
Зад всички тези оценки се твърди, че икономическите трудности, през които преминава Турция, са движещите фактори и че това нововъведение не е стратегически избор, а стратегическа необходимост. Противно на твърденията, че е налице промяна във външната политика, основана на икономически трудности, можем да твърдим, че промяната в турската външна политика не е нито стратегическа необходимост, нито стратегически избор. Напротив, турската външна политика е преформулирана по-настойчиво. Стига се до заключението, че тази промяна ще доведе до връщане към традиционната външна политика, при която отношенията между Турция и Запада ще бъдат поставени в центъра на външната политика, а отношенията между Турция и Русия ще бъдат поставени на по-конкурентна ос на сътрудничество.
Що се отнася до Близкия изток, се твърди, че е налице завръщане към подхода на сътрудничество.
Нови виждания за по-смела външна политика
Макар да се приема, че външната политика се е променила, става ясно, че Турция активно се стреми към по-настъпателна роля в глобалния пейзаж. Три ключови динамики подчертават този стремеж. Първо, настоящата несигурност в международната система предоставя възможности за държави като Турция, която, макар и традиционно разглеждана като регионална сила, сега притежава потенциала да функционира като значим глобален фактор.
Твърдението на президента Ердоган за ефективността на Турция се простира отвъд регионалните граници, като я определя като влиятелен участник в конкуренцията на великите сили, способен да играе балансираща роля, да определя дневния ред, да проповядва трансформиращи разкази и да поддържа глобална външнополитическа програма. Президентът Ердоган вижда несигурността и преходния период в международната система като възможност за Турция да провежда по-настъпателна външна политика.
Концептуални интервенции като „Векът на Турция“ и „Оста на Турция“ са много важни за демонстриране на тази мотивация. От друга страна, Хакан Фидан, новоназначеният външен министър, има портфейл и визия, които могат да носят претенцията, която Ердоган иска.
На този етап е необходимо да се подчертаят външнополитическите цели, които Фидан постави на 14-ата конференция на посланиците. Фидан казва, че турската външна политика има четири цели. Първата цел е да се намалят конфликтите, за да се установи мир и сигурност в региона (Близкия изток, Северна Африка, Кавказ, Черно море, Източното Средиземноморие и т.н.). Втората цел е да се поставят външните отношения на по-структурна и институционална основа. Третата цел е да се подобри средата на благосъстояние, а последната цел е да се премести Турция като глобален фактор, който да допринесе за международния мир и сигурност. В този контекст основните цели на Турция са да върне партньорствата с Азия, Латинска Америка и Африка на по-трайна и институционална основа и да активизира усилията за реформиране на международната система.
На второ място, стратегическата среда на Турция играе ключова роля при формирането на нейната външна политика и политика на сигурност. Продължаващият конфликт в Украйна, например, оказва многостранен натиск върху турската външна политика, като засяга въпроси, вариращи от отношенията между Турция и НАТО и турско-руските отношения до проблемите на сигурността в Черно море.
Несигурната ситуация в Сирия по подобен начин оформя стратегическите императиви на Турция, като оказва пряко въздействие върху националната ѝ сигурност и други стратегически интереси. Когато се вземат предвид и други регионални проблеми, геополитическата среда на Турция се оформя главно от проблемите на сигурността. Въпреки всички тези проблеми, Анкара разглежда ограничителната стратегическа среда, причинена от геополитическите събития, като трамплин за осъществяване на голямата външнополитическа визия на Ердоган и за утвърждаване на глобалната активност на Турция.
Последната динамика е пряко свързана с вътрешната политика. Връзката между външната и вътрешната политика е неразделна част от външнополитическата доктрина на Ердоган. Тя осигурява на президента възможност да установи господство над вътрешните си съперници, позволява му да поддържа жива електоралната си база и му дава възможност да прави стратегически изненади срещу външните си съперници във всеки един момент от практическото развитие на външната политика.
Ходът на Ердоган да повдигне темата за членството на Турция в ЕС като контрааргумент в отговор на членството на Швеция в НАТО, точно преди срещата на върха на НАТО във Вилнюс, е забележителен пример, който тясно кореспондира с принципите, заложени в Доктрината Ердоган. Още по-важно е, че външната политика е неразделна част от политиката на президента за икономически растеж, когато става въпрос за връзката между външната и вътрешната политика.
В този нов етап се разгръща проактивна турска външна политика, която е смесица от доктрината на Ердоган и външнополитическата визия на Фидан. Тъй като Ердоган ръководи външната политика със стремежа си към глобална роля на Турция, стратегически прагматизъм и икономическа насоченост, Фидан действа като изпълнител, използвайки опита си в областта на външните работи и сигурността, обширните си познания и популярност. Този подход на сътрудничество дава възможност на Турция да укрепи своя растящ властови профил.
Фундаменталната промяна в турската външна политика е белязана от преминаване от стратегии на противопоставяне към стратегии на сътрудничество, което означава ориентиране към бъдещето, а не към миналото.
Мурат Йешилташ, „Дейли Сабах“
Още актуални анализи – четете тук
