Третият мандат има близък до нулевия шанс да успее. Не само защото именно това очакват всички парламентарни партии в България. А и понеже правителство с третия мандат не би дало принос за изход от политическата криза дори само с временно отлагане на предсрочните избори. Това само би замаскирало причините за кризата, вместо да доведе до разрешаването ѝ. Защото политическият компромис между онези, които показаха, че с първите два мандата не могат заедно да управляват, би трябвало (ако може изобщо) да се постигне първо с техните избиратели, а не да бъде замаскиран и отлаган в един кризисен трети мандат. Постигане на съгласие при третия мандат е възможно на друго извънредно основание, каквото сега не се вижда, а опитите за постигането му само биха продължили агонията.
Малко самореклама и бланкетни разговори
Третият мандат обаче, подобно на втория, може да послужи като платформа за сближаване на позиции. Разбира се, както и при втория, това ще е по-скоро бланкетно и проформа усилие, доколкото всички парламентарни партии знаят, че имат дълг да формират управление, но всички се оказват неспособни да го изпълнят. Същински преговори за компромис и търсене на формула за управление щяха да се случат още в първите два мандата, ако това беше възможно.
Затова третият мандат би имал третостепенни функции. Първата е, че този, който държи мандата, заедно с президента Румен Радев, който сам ще прецени кога да го връчи, ще нагласи графика за изборите така, че те да не бъдат прекалено рано и да се води предизборна кампания още докато трае отпускарският сезон, нито да са прекалено късно и да се проточи агонията на кризата. Тоест, да може да се проведат около средата или втората половина на октомври.
Друга скромна функция е следната възможност: партията, която получи мандата, да го ползва за кратко за своя реклама, заставайки в центъра на прожекторите и домакинствайки на разговори при сдържана любезност с други парламентарни партии. Въпреки предрешеното лицемерие на тези разговори, те биха помогнали на мандатоносителя да изглежда малко по-приемлив пред публиката за евентуален партньор на онези, които в следващия парламент ще имат по-решаваща роля за властта.
Шансове за позициониране на президента
Малко по-сериозни шансове за позициониране чрез третия мандат има президентът, който избира по свое усмотрение на кого да го даде. За разлика от първите два мандата, с третия той е натоварен от конституцията с отговорността да се ангажира с усилията за съставяне на управление и не може да си позволи (поне видимо) сам да саботира това задължение, подобно на парламентарните партии в 50-ото Народно събрание.
В този смисъл от четирите теоретично възможни формации (ГЕРБ и ПП-ДБ вече пропиляха първите два, а „Величие“ се разпадна и няма парламентарна група), „Възраждане“ и ДПС (на Пеевски, хората на Доган са изключени от групата) са невъзможни и биха били самоубийствени опции за президента. „Възраждане“ поставят условия, които почти всички парламентарни формации не могат да приемат (референдуми за пълно откъсване от НАТО, от еврото, от САЩ и т.н.), а ДПС (специално на Делян Пеевски) е пълен антипод за ПП-ДБ и за „Възраждане“, както и най-нежелан като единствен партньор за ГЕРБ дори само като подкрепяща сила, камо ли като мандатоносител. Остават БСП и ИТН, още повече, че те единствени вдигнаха ръка, че искат третия мандат.
Румен Радев ще избира между БСП и ИТН
Президентът би могъл да продължи праволинейността си и за пореден път да връчи третия мандат на БСП. Но този път изборът само привидно би бил праволинеен, защото БСП вече не е на Корнелия Нинова и Румен Радев би могъл да докаже, че остава верен на соцелектората, а не на лидерката, която и без това бе в открит конфликт с него.
Сходен малък електорат има и ИТН, а това е партията, която демонстрира най-големи симпатии към Радев. Така че той би могъл да даде мандата и на нея, още повече, че с това може да ѝ помогне да възвърне още избиратели след успеха на формацията от последните избори (ИТН и ДПС единствени спечелиха повече гласове спрямо 49-ия парламент).
Изборът на президента между БСП и ИТН най-вероятно ще бъде продиктуван от възможността самият той да си има малък съюзник или патерица сред парламентарните партии (с по-големите той би могъл директно да се договаря). БСП стратегически дава по-големи, но и по-неясни възможности, доколкото там тече борба за лидерство, но и поредни опити за консолидация на по-широк кръг леви сили. В тази среда Радев може да има по-широки възможности за влияние, но и повече опасности да се оплете в разнопосочни партизански боричкания и интриги.
Спрямо консолидираната ИТН нещата изглеждат далеч по-ясни – тя би могла да бъде негов парламентарен плацдарм, а и полемичен щит срещу атаки, например от Пеевски, които периодично се възпламеняват и затихват. Освен това ИТН е достатъчно гъвкава и геополитически, за да може хем да е пронатовска и проевропейска, хем не докрай, за да бъде и мост към президента в евентуално ново мнозинство, което може да не е толкова прозападно и антируски ентусиазирано, особено ако през ноември Тръмп спечели изборите в САЩ.
Така че скромната роля на третия мандат е да бъде времеви ключ за определяне на точната дата за изборите. Той ще послужи и за друго: да трасира пътечки за позиционирането на президента и на две малки партии за картоиграенето в следващия парламент.
Коментарът е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
