Русия бавно губи позиции от европейските енергийни пазари. От началото на инвазията в Украйна вносът на руски газ за ЕС е намалял. Но това не е краят на историята – Европа продължава да внася руски петрол. А именно той е основното перо в бюджета на Кремъл, с който той финансира военната си агресия.
Допреди няколко години за азбучна истина се приемаше, че Русия държи Европа в мъртва хватка поради зависимостта на Стария континент от доставки на природен газ и нефт.
Откакто руският президент Владимир Путин взе съдбоносното решение да нахлуе в Украйна, ситуацията се промени коренно.
През 2021 г. 40% от вноса на газ в Европейския съюз (ЕС) идваше от Русия. През 2023 г. руският дял възлиза едва на 8%. Ако към обемите, доставяни по тръбопроводи, се добавят и доставките на руски втечнен газ, то тогава процентът скача на 15%. Промяната, с други думи, е очевидна.
Основните потребители на руското синьо гориво в Евросъюза са страните в Централна Европа: Австрия, Унгария, Чехия и Словакия. Но от 1 януари дори и те ще трябва да търсят алтернативни източници, тъй като транзитът през Украйна ще приключи.
В понеделник украинският премиер Денис Шмихал потвърди, че действащият договор за пренос с „Газпром“ няма да бъде подновен, след като изтече в края на годината.
Макар и решението да беше взето още през лятото, Шмихал използва срещата си със словашкия премиер Роберт Фицо, за да направи ново изявление.
Какво следва от този ход на Киев
Към днешна дата единствено Австрия разчита почти изцяло на доставките по украинското трасе. Над 95% от газа за страната миналата година са дошли от Русия, главно по действащия договор на компаниите ОМВ и „Газпром“.
От Нова година обаче австрийците ще трябва да намерят нови доставчици – например Норвегия или фирми, търгуващи на глобалния пазар с втечнен газ. Това неминуемо ще се отрази и на цените.
Същото важи и за Словакия. Но поне като смекчаваща мярка словашкият премиер Фицо е договорил Братислава да ползва значителния капацитет за съхранение, с който разполагат украинците (наследство от газопреносната система на СССР).
Иначе казано, Словакия ще може да складира допълнителни обеми на украинска територия, с които да посрещне повишеното търсене през зимата – и така да овладее цените.
Чехия, която е диверсифицирала доставките си в значителна степен, изглежда най-подготвена. Към днешна дата данните сочат, че покупките на руски газ са на рекордни нива – вероятно за натрупване на резерв преди зимата.
Същевременно властите в Прага обявиха миналия месец, че газопреносната система е готова да посрещне засиленото търсене от страна на съседни държави – т.е. Словакия. Така Чехия ще се превърне в коридор за втечнен газ, идващ от терминалите в Западна Европа.
Остава Унгария – страна членка на ЕС, която продължава да поддържа приятелски отношения с Русия. По действащото споразумение с „Газпром“ Будапеща получава по-голяма част от руския газ по газопровода „Турски поток“ през България и Сърбия. По това трасе годишно минават 3,5 млрд. куб. метра, докато по украинското едва 1 млрд. куб. метра.
Нищо чудно допълнителните обеми да бъдат пренасочени именно по „Турски поток“. Затова и унгарският премиер Виктор Орбан нито вдига шум по темата, нито се опитва да оказва натиск на Украйна (на което, както добре знаем, е напълно способен).
Какво следва за България и Балканите
Означава ли това, че Русия ще започне да използва Балканите и България в частност като алтернативен път за износ на газ за Европа?
Такива заявки сме чували още от средата на 2000-те години, когато се лансираше проекта „Южен поток“ за доставки на газ от Русия за Европа.
Истината обаче е, че „Турски поток“ има ограничен капацитет и няма да може да замени преноса по магистралните газопроводи през Украйна. По данни на института „Брьогел“, миналата седмица по последното трасе са минали 339 млн. куб. метра.
Обемът по „Турски поток“ е горе-долу подобен – 332 млн. куб. метра. Няма как на 1 януари газопроводът да удвои капацитет.
Оставайки в Югоизточна Европа, трендът е подобен на този в ЕС като цяло. Русия лека-полека губи позиции (в рамките на един много по-ограничен пазар в сравнение с Централна Европа, където потреблението на газ е значително по-високо). Влизането в ексоплоатация на терминала в Александруполис е още една стъпка в тази посока.
Рано е обаче да се твърди, че Русия е напълно отцепена от европейските енергийни пазари. Притокът на руски втечнен газ продължава със стабилно темпо.
Месечно в Европа влизат 1,4 – 1,7 млрд. куб. метра от Русия. За сравнение от САЩ, основен доставчик на втечнен газ за Стария континент, пристигат между 3,6 – 6,8 млрд. куб. метра месечно.
Нищо чудно една част от руския газ, доставян досега по тръбите, да започне да влиза в Европа през морските терминали. Друга част вероятно ще се препродава от Азербайджан и Турция през Южния газов коридор и българската газопреносна система (по силата на договора на „Булгаргаз“ и „Булгартрансгаз“ с „БОТАШ“).
Търговията с руски газ няма да секне, а оттам и възможностите за използването на доставките на синьо гориво като политически инструмент за влияние.
А руският нефт?
Остава на дневен ред и по-важният въпрос – за руския нефт. Въпреки санкциите върху суровия петрол, наложени от ЕС и Г7, европейците продължават да купуват петролни продукти от рафинерии в страни като Индия и Турция.
Данните показват, че вносът на дизел и авио горива от Индия е скочил от 154 000 до 200 000 барела на ден, след като ЕС забрани директния внос от Русия през февруари 2023 г.
Върховният представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност на ЕС Жозеп Борел призова миналия май страните членки да затегнат контрола.
Нефтът – за разлика от природния газ – е основно перо в бюджета на Руската федерация. Именно тези приходи финансират агресията в Украйна, не толкова продажбите на газ.
В началото на войната Путин се надяваше да използва енергийната търговия като средство за шантаж. Говореше се, че едва ли не Европа я чака икономически срив, безбожни цени за ток и отопление.
За щастие това не се случи. Това обаче е само половината от историята. Енергийната обвързаност с Русия продължава под нови форми.
*Текстът е публикуван в „Свободна Европа“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални анализи – четете тук
