На 22 септември 1908 г. в старата българска столица Велико Търново се състои „Тържественото провъзгласяване на Северна и Южна България в независимо Царство“. С този акт България не само става независима държава, но официално се завършва процесът на Съединението от 1885 г. на Княжество България с Източна Румелия.
Повечето демократични държави избират за свой национален празник своя исторически Ден на независимостта.
В България, под натиска на Русия, много години се празнува датата 3 март, която е свързана с Москва и Руско-Турската война, след която България получава частична и не докрай изяснена свобода. Отбелязването на 3 март има основно за цел да напомня на българите колко зависими са от Русия.
По-важни в историята на България обаче са чисто българските актове на Съединението на 6 септември 1885г., когато Северна и Южна България се съединяват, въпреки волята на Русия и част от другите Велики сили. Но и след Съединението България остава формално с политически ангажименти и ограничен суверенитет по отношение и на Турция, и на Русия. Пълната си независимост българският народ обявява през 1908г., чрез министър-председателя Александър Малинов и княз Фердинанд, който след тоз този акт започва да си титулува цар.
Това се случва отново против волята на Русия и част от Великите сили. И Съединението, и обявяването на Независимостта са сред най-достойните исторически моменти за нашия народ. Практически с тях завършва Освобождението на България, което започва още от Възраждането и църковните борби.
Разбираемо, по времето на комунизма и двете събития бяха старателно премълчавани и загърбвани от комунистическата власт, която покорно се кланяше на Русия.
След падането на комунизма през 1989г. постепенно българските политици и интелектуалци започнаха да говорят и за Съединението, и за обявяването на Независимостта. През своя мандат, единственият български президент некомунист Петър Стоянов, с президентски указ, обяви и двете дати и 6 септември, и 22 септември за национални празници.
През последващите години българските политици и интелигенцията, а постепенно и българското общество, започнаха да отбелязват този празник все по-тържествено. Започнаха да се чуват и все по-настойчиви гласове, че националният празник на България трябва да бъде не 3 март, а Денят на националната независимост, което би подхождало на един свободен и достоен народ.
