Сирия е напът да съсипе една политическа любов, която само допреди няколко месеца разцъфтяваше, наторявана обилно с противопоставяне и репчене на Запада. Русия и Турция, разбирайте Царя-батюшка и султана, не успяват да кандисат как да продължат тежкото съжителство на своите войски и протежета в Сирия, а докато представителите им говорят и не се чуват, в Идлиб продължават да боботят гърмежи от най-различни видове оръжия.
За голямо съжаление изглежда, че в самата Сирия вече няма какво да бъде спасено, освен единия гол живот на още няколко милиона души в Идлиб. Затова светът като цяло и Европа в частност вече са загрижени нещата да не стигнат до челен сблъсък на руснаци и турци на сирийска земя, вследствие на което въпросните милиони измъчени хорица пак ще се завтекат към турската граница, а след нея – към българската и гръцката, и да повлекат със себе си и някой и друг прикрил се джихадист.
Ердоган играе по тази струна и непрекъснато изтъква своята страна като защитничка именно на тези сирийци. Путин пък продължава да защитава „законното правителство“ срещу „терористите“, които се крият именно в Идлиб, и е все по-близо до тежкия избор между новия си силен приятел Ердоган и отдавнашното си, но каталясало в политически план протеже Асад.
Ако не намерят път един към друг, двамата евразийски автократи ще трябва да преразгледат дослука, което ще стане, естествено, за сметка на сирийците и сирийските кюрди. Вторите впрочем се ошашавиха на изток или на запада да гледат, след като президентът Тръмп ги заряза, а според противниците му направо ги предаде, оттегляйки американските войници пред настъпващата турска армия при операция „Извор на мира“ миналата година.
Има обаче една разлика в позицията на Русия и тази на Турция и тя е, че първата разчита само на себе си и на съмнителния съюзник Иран, докато султан Ердоган може да се опита да се върна в „правата вяра“, т. е. към по-топлите отношения със Запада, и да си спечели солидна подкрепа, ако му мине номерът.
Последната наглед дребна перипетия в заплетения сирийски въпрос е, че след поредния ялов кръг на руско-турски преговори Ердоган се е чул с Тръмп и е говори с него за Идлиб. Още на следващия ден, а именно днес, той е провел и телефонен разговор с Меркел и Макрон. Президентът на Турция правилно разчита, че опитът да въвлече Германия и Франция в играта на преговори не може да навреди, но включването на парламентьор като Меркел, за която се говори, че словото й има чуваемост от ухото на Путин, може много да помогне, както стана в Украйна. Не че там нещо е решено, но поне се избиват с честота по един-двама души на месец, а не по 10-20 на ден.
Не е сигурно, но изглежда, че Ердоган започва да се оглежда за старите съюзници в случай, че прегръдките с Путин по откриването на разни газопроводи не се окажат достатъчни да трогнат господаря на Кремъл дотам, че той да зареже протежето си Асад, или поне да му нахлузи намордника, както е по закона за домашните любимци.
Не изглежда случайна и информацията, че Турция е направила към САЩ заявка за закупуване на противовъздушни ракети „Пейтриът“. Съобщението бе направено от агенция „Блумбърг“. Твърди се, че искането е било отправено за сдържане на Русия в Идлиб, Сирия. Агенцията не предоставя подробности или източник на информация. Турската страна не е потвърдила официално този ход, така че не е ясно какво всъщност става, но ако наистина има искане за „Пейтриът“, що можем да твърдим със сигурност, че Ердоган е забъркал най-сложният външнополитически тюрлю-гювеч: страната му вече получава от Русия компонентите за системата С-400, заради които той се скара с Вашингтон и Анкара бе извадена от програмата за F-35, докато в същото време иска пак от Вашингтон ракети „Пейтриът“ за сдържане на… Русия в Сирия.
Ердоган обаче знае, че ще му бъде трудно да подплати войнствената си стойка и военните си заплахи /не само в Сирия, но и в Средиземноморието/ без да има някоя „яка батка“ зад гърба си и ако не може да се спогоди с големия друг играч в Сирия, както все още се надява, трябва да има подкрепа срещу него. Турция е голяма, но твърде малка, за да се справя в Близкия Изток съвсем сама, в опозиция на Русия, Сирия /каквото е останало от нея/ и Иран. А единствената алтернатива на сегашното й положение е плавен завой на запад, където почти беше преди султан Ердоган да започне да провежда неоосманска имперска политика, крайно непоносима за гнусливите от диктатори европейци.
Така че ако в близко бъдеще Ердоган започне да омеква към Запада, това ще е знак, че турският самодържец замисля връщане в „правата политическа вяра“ при старите турски съюзници от НАТО, с които в момента Анкара е в доста формални и охладнели отношения именно заради неговите политически капризи.
Пък да видим кой как ще го приеме и какво ще му иска.
