Текстът е на „Свободна Европа“.
В навечерието сме на поредната, този път 145 годишнина от боевете при Шипка. Малко е известно, че именно те са свидетелство за връзката на българите с Украйна и украинския народ. Там заедно с българските опълченци загиват и много предци на днешните украинци. Какво знаем за тях?
Поради своето местоположение в югозападните части на огромната Руска империя, на самата територия на днешна Украйна се пада да бъде една от основните бази за формирането на действащата руска армия преди заминаването й за Балканите през пролетта на 1877 г.
Украинците и украинските военни части във войната
Още през 1876 г., в резултат от развитията около Източната криза, руският император Александър ІІ издава указ за мобилизация на войските. В него изрично се посочват трите украински военни окръзи – Киевски, Харкивски и Одески. Ето защо неслучайно в техния състав, с малки изключения, влизат местни хора. От жители на Полтавска и Харкивска губерния са съставени 33-ти Елецки, 34-ти Севски, 35-ти Брянски и 36-ти Орловски пехотен полк. На украинските формирования предстои да вземат важно участие в редица съдбоносни битки по време на войната.
Украинците при Свищов, Никопол и Плевен
Военните части от територията на днешна Украйна се включват от самото начало в непосредствените бойни действия.
След преминаването на Дунава, още при овладяването на Свищов, редица от действащите лица са украинци. Заедно с това има и полкове, които са формирани основно от населението на украинските губернии и се прославят в някои други битки. Така например на 4 юли 1877 г. 20-ти Галицки пехотен полк взима участие в боевете за овладяването на Никопол. На 22 август 1877 г. до Ловеч се сражават храбро и загиват немалко войници родени в украинските губернии, които служат в 9-ти и 10-ти стрелкови батальони на 130-ти Херсонски пехотен полк.
И в прочутите сражения за Плевен, както и в последвалата обсада на града воюват украински дивизии. Сред тях са 31-ва пехотна, състояща се от харкивяни, 33-та – съставена от катеринославци, херсонци, таврийци, а също така 1-ва бригада на 9-та пехотна дивизия, състояща се от полтавчани. Немалко войници, родени в украинските губернии на Руската империя, загиват по време на трите щурма на града.
Трудно ще е да пропуснем и имената на украинските генерали Федир Федорович Радецки (1820-1890) и Михайло Иванович Драгомиров (1830-1905). Дълги години след края на войната сам М.И. Драгомиров е начело на Киевския военен окръг. Той е убеден украинец и поддържа тесни връзки с украинските дейци от организацията Стара Громада.
Украинците на Шипка
Най-значимо, паметно и съдбоносно е обаче украинското участие в битката при Шипченския проход. В отбраната му там участват легендарните 35-ти Брянски и 36-ти Орловски полк, пет български опълченски дружини и няколко други малки военни части под общото командване на ген. Николай Столетов.
Само на 9 август 1877 г. войниците от украинския 35-ти Брянски пехотен полк начело с полковник С. И. Липински, заедно с българските опълченци, отблъскват цели десет атаки на предвожданата от Сюлейман паша войска. На 11 август, вече нямайки патрони, именно украинците от Първа стрелкова рота на 35-ти Брянски полк и 3-та стрелкова рота на 36-ти Орловски полк участват заедно с българските опълченци в превърналото се след това в легенда хвърляне на камъни срещу настъпващия противник.
Срочнослужещ в 56-ти Житомирски полк на 14-та дивизия е изтъкнатият украински театрал Микола Карпович Садовски (1856-1933). За неговото участие в боевете на Шипка по-сетне той е награден с Георгиевски кръст, 4-та степен.
В славните боеве на старопланинския връх през август 1877 г. е смъртно ранен и Юрий (Георгий) Рудченко. Забележителното при него е това, че е по-малкият брат на известния украински писател Панас Мирни, както и на Иван Рудченко (псевд. Иван Билик), страстен издирвач на украински фолклор. Поради ограниченията на руската цензура за публикации на украински език на територията на империята, често двамата братя се е налагало да прехвърлят тайно творбите си през границата със съседната Хабсбургска монархия (Австро-Унгария). Там на украинците и украинското слово са дадени далеч повече свободи и възможности. Ето защо братята печатат своите произведения легално в многобройните украински периодични издания във Лвов. Нерядко правят това и в швейцарската Женева, превърнала се в център на украинска емиграция от Русия.
Сред други известни осъзнати украински интелектуалци взели участие в боевете при Шипка е и Йосиф Шевченко. Той е племенник на видния украински поет и основоположник на украинския език Тарас Шевченко. От 40-те години на 19 в. поетът свързва името си с появата на една национално ориентирана украинска култура, нелишена от радикални политически обертонове. Той пръв доказва, че украинският език може да предаде и изтънчени мисли и чувства. Заедно с това като автор възпява революционните методи на борба срещу руското самодържавие и възприема родината си Украйна не просто като живописен край от Русия, а е убеден в нейната бъдеща независимост. Още през 1846-47 г., заедно с историка Михаил Костомаров, учителя от дворянски произход Васил Билозерски, дребния чиновник Микола Гулак, писателя Панталеймон Кукиш, поетът Шевченко създава Кирило-Методиевско дружество. То се застъпва за републиканска конституция на Украйна, избор на украински президент и развитие на украинска народна просвета и култура.
Братът на поета Й. Шевченко участва с доброволчески отряд на Шипка и е ранен. И до днес в музея на върха се пази негова снимка. В края на войната, на 12 февруари 1878 г., той е назначен за окръжен управител на Горна Джумая (Благоевград). На тази длъжност остава до подписването на Берлинския договор.
Превръщането през последните години на тържествата на Шипка от някои среди в българското общество в манифестации на преклонение пред руската имперска амбиция и автокрация, ни накараха да припомним тези важни страници на българо-украинските връзки в миналото и на украинския принос за раждането на българската държава на картата на Европа.
