Юлските горещници, неслучайно с това дадено им отколе име, си ги биваше. Жеги и два пожара, които запомнихме, защото бяха разпалени не от големите горещини, а от злонамерена човешка ръка, която посегна и на грозното, и на красивото. Изгоря кранът, който демонтираше седмокрилия и разпадащ се струпей в градината пред НДК. Овъглена бе и символната алпийска къщичка на спирка „Вишнева“…
Август е още по-жарък, едва го преполовяваме, задъхани от температурите, стъписани от пожарите, които за едни пламтят само като алени картини от екрана на телевизорите, а за други съвсем безмилостно и огнедишащо. Около Бургас, например, огнеборците и местните хора дни наред се борят със стихията. В Северозапада подппалени от глупост стърнища „захапват“ къщи и оставят без покрив стопаните им, страшни гледки.
Най-големият пожар обаче се оказва друг и причините за него съвсем не са във високите температури.Многоброен и гневен народ от Каварна, Шабла и Балчик се надига на протест срещу едно осъдително решение на Европейската комисия и една издадена от министър Нено Димов заповед, издига лозунги, блокира пътища и обещава да „възпроизведе“ историческите Дуранкулашки бунтове от началото на ХХ век.
Най-големият пожар „Натура 2000“, оказва се, тлее от 2006 насетне и мнозина са притуряли съчки, къде от управленското си безхаберие, къде от властовата всепозволеност на „заменките“, къде от всеобщата овълченост да се бетонира де що има природа. С други думи причинителите на днешната безмилостна ситуация, пред която сме изправени, така са се скупчили през годините, така са се омесили в червено, зелено и синьо, че вече са станали почти анонимни.
Как ще се намери решение и ще се угасят пламъците, тепърва ще видим. Предстои и да разберем „ще изгори ли“ най-после някой, виновен за отчайващото настояще?
Дискусиите, които сега се водят, не внасят яснота по всички въпроси, но поне „оголват“ следните казуси:
- Никой не е проявил елементарно внимание към редовите местни хора, към живота и поминъка им, не им е обяснил какво се случва нито през 2006, нито по-късно. Объркани и ожесточени, днес те са податливи на всяка манипулация – едно високомерно недоглеждане на местната власт, една неточна формулировка в министерската заповед, една груба лъжа са достатъчни искри, за да възпламенят пожара на недоволството. Учени от БАН, участвали в картографирането на региона, категорично твърдят, че планът отдавна е изпратен на кметовета на добруджанските общини, но нито е поглеждан, нито обсъждан с хората.
- „Зелените“ организации, които вече имат доста размътен морален облик, е неясно какви каузи защитават, на моменти фанатизмът им изглежда толкова чутовен, че сякаш изключва от природата българина и неговото оцеляване. Има едно прекрасно, написано преди повече от петдесет години стихотворение на Андрей Германов* – „Изсичането на Лонгоза“, което съветвам да бъде прочетено от всеки природозащитник, защото истината винаги е по-сложна, дори трагична…
- Решение, с много усилия, преговори и компромиси, естествено трябва да се намери. Дори е трябвало – имало е достатъчно време за конкретна, уважителна спрямо редовия човек и не-шумна работа. Достатъчно дълго бяха обслужвани от страна на държавата интересите на големи акули, местни феодали, „суджуци и ветропоказатели“, захапали вече всички бизнеси и отрасли – сега, притиснати до стената, замесените местна и държавна власти, учени от БАН и НПО-активисти са длъжни да се посветят на същинското си предназначение – „нива по нива“ да предодвратят нови Дуранкулашки бунтове, търсейки равновесие и в природата, и между хората и природата.
*Андрей Германов
ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА
През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!
Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени светкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли…
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.
И срязана от пътища накръст,
от огъня все още топла, мека –
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб
за хляб,
за хляб!
И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.
Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът…
Стърчаха те –
недогоряла клада, –
стърчаха те –
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга и на красотата –
със страшната измама,
че е прав!
