След 13 години членство в НАТО и близо 11 след като влезе в ЕС, през ноември (2017-а) България, заедно с още 23 държави от Европейския съюз се присъедини към Постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната (PESCO) . Процес, целящ да подкрепи европейските страни-членки на НАТО и ЕС в стремежа да допринасят повече за общата сигурност в Алианса и да бъде постигнато едно по-справедливо разделение на тежестта между Европа и Северна Америка. Но и процес, който налага анализ – равносметка за това, като се присъединяваме към тази много важна европейска инициатива за отбрана ( с много богат потенциал за изграждане на отбранителни способности на ниво ЕС) как България участва досега в НАТО, доколко активен член е страната ни в организацията – основен гарант за нашата сигурност и отбрана.
Какво е направила страната ни в Алианса за изминалото време и какво все още не? Какви трябва да са следващите конкретни стъпки на България, за да бъдем приети и оценявани като по-активен и успешен член НАТО? Защото, ако България не е в състояние да бъде ефективен съюзник в Алианса, едва ли ще успее да бъде пълноценен участник и в PESCO.
В контекста на членството НАТО България безспорно постигна значими резултати. Подготовката за присъединяване (1997-2004) наложи извършването на отлагани с години мащабни реформи във въоръжените сили и затвърждаване на принципите на демократичния граждански и парламентарен контрол. Именно реформите, извършени по Плана от 1999 -а за организационното изграждане на Въоръжените сили на Република България направиха възможно присъединяването към НАТО. Решаваща роля за присъединяването към Алианса в същия период (1997 – 2004) имаха и външната политика, и политиката за сигурност на страната, които, особено по времето на мандата на правителството на Иван Костов и с Петър Стоянов президент, следваха линия на политика на страна, фактически съюзник. Това пролича ясно по време на военновъздушната операция на НАТО срещу силите на режима на югославския диктатор Слободан Милошевич, провеждащи етническо прочистване на албанците в Косово през пролетта на 1999 г. Тогава България подкрепи Алианса, като предостави достъп до въздушното си пространство.
Страната участва още от 1997 г. в ръководени от НАТО операции. През февруари 2002 г. първите 32 български военнослужещи заминаха за Афганистан за участие в мисията на международните стабилизиращи сили. В следващите години българското участие в Афганистан беше увеличено не само като количество, но и като качество, макар че по последното все още има ограничения.
Участието на България в ръководената от НАТО мисия в Афганистан продължава и до днес, като това остава най-мащабната операция на българските въоръжени сили зад граница.
От 2000 г. досега продължава участието на страната в силите на НАТО (KFOR) в Косово. Въоръжените ни сили влязоха в операцията на силите на НАТО (SFOR) в Босна и Херцеговина през юни 1997 г. и това участие продължава и до днес в ръководената от 2004 г., от ЕС, операция „Алтея“ – най-продължителната операция зад граница на българските въоръжени сили до сега.
Участвахме още в операциите „Active Endeavor“ и „Sea Guardian“ в Средиземно море (с една фрегата на година до един месец), заедно с НАТО в борба с морското пиратството в акваторията около Сомалия, в операцията за подпомагане на оръжейното ембарго срещу Либия “Unified Protector” (една фрегата за един месец и щабни офицери), в тренировъчната мисия на Алианса в Ирак и операцията по усилване на противовъздушната отбрана на Турция. България дава своя принос и към Силите за отговор на НАТО.
В операции и мисии на Алианса дотук взеха участие около 12 800 военнослужещи, като към края на 2017 г. се очаква техният брой да надхвърли 14 000.
Важен позитив е и интензифицирането на участието на България в съюзни учения след незаконното анексиране на Крим от Русия. През юни-юли т.г. в България, Румъния и Унгария се проведе най-голямото учение на НАТО за годината „Saber Guardian 17“, с участието на 25 000 военнослужещи от над 20 съюзници и партньори. Добрата тенденцията трябва да продължи, България следва да участва още по-активно, но това зависи в значителна степен от способностите, с които въоръжените сили разполагат.
Направеното е факт, но имахме и пропуснати възможности, за да се утвърдим като наистина силен и по-надежден съюзник в НАТО. Т.е. направеното е много, но то недостатъчно и, за съжаление, не е основание за изключителни оценки. Но е основание да се задава въпросът дали България е повече консуматор на сигурност в НАТО, отколкото източник на такава.
Какво пропусна да направи страната ни като член на НАТО за изминалия 13-годишен период? Сред причините за пропуснатото, без съмнение, са първите седем години след 1990 г., определяни за България като „седем напълно изгубени години“. Периодът 1997 – 2004 г. остава исторически като времето на постигнатото членство в НАТО и на началото на реални реформи в системата за отбрана, но е факт, че тези реформи остават недовършени и до днес.
След План 2004 последва План 2015 (допълнително актуализиран), а през 2010-а стартира най-резултатната досега в качествено отношение реформа – резултат на направения тогава Преглед на структурата на въоръжените сили. Системата за отбрана обаче все още остава обременена от много наследени стари разбирания и практики и страната все още не е в състояние да приеме финансово осигурени програми за развитие на въоръжените сили. Няма как да бъдат коректно оценени българските 13 години членство в НАТО без оценка за днешното състоянието на въоръжените сили, състояние, което говори за реалния принос, който страната може да даде за колективната отбрана в условията на коренно променената стратегическа среда за сигурност.
Въпроси поставя и фактът, че на държавно- стратегическо ниво продължоава да липсва единство в разбирането за същността, характера и източника на днешните рискове и заплахи, особено що се отнася до действията на Русия след незаконното анексиране на Крим през 2014 г. и интензифицирането на хибридната война срещу държавите от НАТО, вкл. и България. На ниво институции продължава и пренебрегването на проблема с хибридните заплахи, идващи от Русия. Не се отделя достатъчно внимание и на очевидното нарушаване на стратегическия баланс на силите в Черно море в полза на Москва.
Обективните констатации за Русия в Доклада за състоянието на националната сигурност на Република България за 2016 г. са стъпка в правилната посока, но все още не се прави достатъчно от българска страна за разширяването на присъствието на НАТО в Черно море.
Руското подривно въздействие върху страната, включително и върху българската отбрана, продължава да пречи за формирането на адекватна политика на България като държава, способна да защитава интересите си като надежден съюзник в НАТО.
Констатациите в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2016 г., който беше преработван от две правителства, отразяват направо критичното състояние на българските въоръжени сили днес. Независимо от начина на изказване на проблемите, който е в крайна сметка резултат на политическо решение, видно способностите на българските въоръжени сили продължават да деградират. Отливът на хора от въоръжените сили продължава и придобива вече опасни размери, а заплащането на труда на военнослужещите ще продължи да е крайно недостатъчно и през 2018 г.
За 13 години членство в НАТО ключовите проекти за модернизация остават все още нереализирани. Държавата продължава да е опасно зависима от остарялото съветско въоръжение и бойна техника, поддържането на което продължава да гълта значителни ресурси. По този начин Русия и днес притежава силен лост за въздействие върху националната отбранителна политика. Значителните трансфери на финансови средства към Русия за ремонта и поддръжката на остарелите съветски платформи биха могли да създадат достатъчно силни местни интереси, които да са насочени в посока не само към възможно най-дългото запазване на въоръжение на старата съветска техника, но същои към лансирането на политически решения – благоприятни за руските интереси или най-малкото на интереси, които не им противоречат. Това е недопустимо положение за една суверенна държава, член на НАТО и ЕС.
Постигането на ясна визия и съгласие на стратегическо институционално ниво за източника и същността на съвременните предизвикателства пред сигурността, особено по отношение на реваншистката политика на Русия и засилването на военния й потенциал, по-специално в Черно море, е първото условие за това България да бъде достатъчно активен и ефективен съюзник в НАТО. Както и да съумее максимално да се възползва от предимствата на членство за изграждане на отбранителните си способности.
Част от постигането и прилагането на това разбиране на практика е България възможно най-скоро да приеме своя стратегия за противодействие на хибридните заплахи, хармонизирана с документите на НАТО и ЕС в тази сфера, както и да гради и развива институционален капацитет в тази област.
Време е днес да се обърне внимание не само на заплахите от Изток, но и на тези от Юг. Нестабилността в Близкия Изток и Северна Африка, международният тероризъм и мигрантските потоци са реални предизвикателства пред националната и съюзната сигурност, които също носят хибриден характер.
Обстановката в Западните Балкани е недостатъчно стабилна – инспирирани от външни фактори елементи могат да предизвикат дестабилизация, най-вече с използването на хибридно въздействие. Повишено внимание налагат и промените в политическата система и обществено-политическите отношения в Турция, промени, които в даден момент могат да рефлектира неблагоприятно върху участието на Анкара в НАТО. С всички произтичащи от това последици – както за Алианса, така и за България.
Само въз основа на ясното разбиране и съгласие за заплахите, пред които страната днес е изправена, може да се работи за реалното и пълно изпълнение на взетите от срещите на върха на НАТО в Уелс (2014) и Варшава (2016) решения по укрепване на колективния възпиращ и отбранителен потенциал. България може и категорично трябва да работи за това да има засилено присъствие на НАТО в региона на Черно море и Югоизточна Европа. Особено наложително е страната да участва активно в изграждането на адаптираното предно присъствие на Алианса на Югоизток, съгласно решенията от Варшава. Време е да бъдат изградени съвместни съюзни формирования (сухопътни, военновъздушни и военноморски) на българска територия. Това ще повиши оперативната съвместимост на въоръжените сили и ще допълни недостигащите национални способности, като в резултат на това държавата ще има повече сигурност.
Не се налага повтарянето на направо аксиоматичната истина, че 2018 г. налага спешен старт на ключовите модернизационни проекти и за трита вида въоръжени сили. Но превъоръжаването трябва да става все повече чрез съвместни проекти с държави от НАТО и ЕС, с максимално широко използване на потенциала на агенциите на двата съюза. Точно тук PESCO може да допълни българските усилия по линия на НАТО – това сътрудничество цели именно споделяне на финансовата тежест със съюзни държави. С по-малко похарчени средства България ще може да получи повече реални способности за въоръжените сили – въпрос на продуктивна политическа визия и действена воля.
Времето налага и друго – крайно време е държавата да приеме нова и финансово реалистична програма за развитие на въоръжените сили, която да постави рамката на изграждането на българските въоръжени сили като модерни и ефективни, все по-тясно интегрирани с НАТО. Това е възможно, но с условие – че България спази поетия на срещата на върха на НАТО в Уелс (2014 г.) ангажимент да отделя минимум 2% от своя БВП за отбрана и 20% от бюджета за отбрана бъде именно за ново въоръжение и техника. А не за поддръжка на старото съветско.
България е пред приемане на новия бюджет и в този контекст е важно да бъде припомнено и друго важно за облика ни на пълноценен член на НАТО : наближава 31.12.2017 г., което е крайният срок България, съгласно решенията на специалната среща на НАТО на 25.05.2017 г. в Брюксел, да приеме и представи пред съюзниците си национален план за повишаване на разходите за отбрана на 2% от БВП. Много важен, но все още неизпълнени политически ангажименти, един от 11-те, поети от участниците в проведения на 30.05.2017 г. Консултативен съвет по национална сигурност.
Изготвянето на този план вече е закъсняло, предвид финализирането на процедурата по приемането на държавния бюджет за 2018 г. Още от 2018 г. бюджетът за отбрана трябваше да бъде съобразен с положенията от този национален план, ако същият беше изготвен по-рано. Въпрос на своевременно съгласуване на приоритетите.
И още малко ретроспекция като самооценка за членството ни НАТО досега : бюджетът за отбрана като дял от БВП до днес устойчиво спада от 2013 г. Преди членството в НАТО България беше поела политически ангажимент да отделя 2.6% от БВП за отбрана. Този ангажимент се спазваше до постигането на членството в НАТО през 2004 г. Веднага след това обаче бюджетът за отбрана спадна под тази стойност, като през годините варираше. Тенденцията обаче неизменно е все в посока надолу, което не е добър знак за качеството на България като съюзник и за сериозността, с която страната изпълнява ангажиментите си.
Повишаването на разходите за отбрана на поне 2% днес е императивна необходимост. И това вече не е въпрос само на имидж на съюзник, а въпрос на реалното запазване на способностите и дори оцеляването на българските въоръжени сили в перспектива. Въпрос на силно реално присъствие в Алианса и на осигуряване на по-ефективна отбрана на България като страна – стабилен източник на сигурност както за българските граждани, така и за съюзниците.
*Изразените в този материал позиции ангажират единствено и само автора и не следва да се тълкуват като представляващи официалната политика или позицията на Министерството на отбраната на Република България или на българското правителство.
Михаил Найденов е експерт по отбрана и международна сигурност. Член е на Атлантическия съвет на България. Работи в дирекция „Отбранителна политика” на Министерството на отбраната от 2001 г. до момента. Специалист е в областта на формулирането и реализирането на отбранителната политика, анализи и провеждане на Стратегически прегледи на отбраната/Прегледи на структурата на въоръжените сили.
