СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, адв. Румен Чолаков: Българинът в чужбина не е щастлив

Румен Чолаков е председател на движение „Път на младите“ и бивш председател на на клуба на младите българи в чужбина „Милениум“

Първата си специалност, по история, получава в Тринити Колидж, Кеймбридж, където следва с почетна стипендия на европейския фонд.

Правното си образование получава в University of Law и Kaplan Law School, финансирано изцяло от адвокатската кантора Davis Polk & Wardwell, където работи от 2014 до 2016г. 

Според вас защо младите искат да емигрират и защо така да се каже не харесват България?

Причините са съвкупни. Миграцията на младите българи в чужбина е един прозорец. Той е прозорец на цялостната оценка на всички процеси, които се случват в страната. Разбира се, има и очевидни фактори. Това е образованието, защото като един млад човек ти искаш да придобиеш най-добрите възможности за реализация., а те са в чужбина. Не може най-добрият ни университет да не бъде в топ 1000. Най-престижният ни университет е Софийският университет и той е 956-и и то само в една милосърдна класация, във всички останали е над 1000. Естествено, това са обективни фактори, но друг е въпросът и защо те не се връщат.

Да кажем ти отиваш и придобиваш едно по-добро образование в чужбина, което се спонсорира, получаваш стипендии, ЕС е отворен за всички и това е прекрасно. Защо не се връщаш? Да, единият фактор са икономическите възможности. В България обаче за много квалифицирани млади хора има възможности и тук, но другият фактор е средата, в която живееш. Отиваш в чужбина и виждаш един друг свят. Един свят, в който имаш работещо правителство, където имаш работещи институции, където има известна степен на сигурност. Тя може би статистически не е по-голяма от тази в България, но усещането, което ти имаш е, че ако се обадиш в полицията в Лондон, тя ще дойде, ако повикаш линейка в Лондон, тя ще дойде. Това е един много тежък процес, повлиян от много различни фактори. Това не означава, разбира се, че ние не можем да направим нищо по въпроса, ние трябва да действаме, но има конкретни мерки, които могат да се предприемат сега и за това говорихме и днес.

На първо място, по отношение на диаспората ни в чужбина правителството ни най-накрая трябва да има целенасочена и дългосрочна политика за това какво иска да постигне с нея. Тя трябва да започне от обективната истина за това колко са българите в чужбина. Българското правителство трябва да бъде задължено да преброи колко са те. След това, разбирайки истинската картина за българите в чужбина, заедно с тези общности, най-многобройните от тях, българското правителство трябва да създаде едно силно министерство на българите в чужбина, което да работи с тези общности и именно чрез знанието им и техните коментари да разбере какво трябва да направи, за да се върнат те от чужбина обратно в България.

Но тази общност трябва да бъде приобщена и с истински мерки за участие в пряката демокрация и това включва създаване на многомандатен избирателен район в чужбина, за да могат българите там  да имат свои собствени представители в Народното събрание, които много биха помогнали на процеса да бъдат чути тези, които са напуснали, защо всъщност са напуснали.

Издават се книги. Днес се издаде книга с 50 истории на българи, които са емигрирали в чужбина, но всичко това се прави не благодарение, а или с неучастието, или в някои случаи въпреки правителството. Това трябва да се промени.

Трябва да стимулираме и чужденци, които нямат нищо общо с България да идват тук, особено от Далечния Изток – от Азия, както го прави Унгария. Но за да го постигнем това нещо, ние трябва да погледнем и навътре към нашата собствена толерантност. Не може едновременно да говорим за това, че има демографска криза и обезлюдяване на България, а в същото време да се отказваме от всеки, който е различен от нас, а пък дори и от самите българи, които са в чужбина. Не може да казваш нямаме достатъчно българи, а в същото време да казваш: „Вие българите в чужбина сте заминали, оправили сте си живота, нямате никакво значение, не ме интересувате, не плащате данъци, оправяйте се. Елате тук да видите как живеем ние в блатото.” Трябва да има съвсем различен манталитет, който да бъде отворен, толерантен, за да може ние действително да бъдем част от европейската глобална свързана икономика, за да можем да се борим за привличането на хора.

Ако преди „Желязната завеса” хората не са имали избор къде да бъдат, то в 21-ви век това е невъзможно.  Това е страхотно и така трябва да бъде. Както обаче една компания се бори да наеме най-качествените хора, като им предлага по-високо заплащане и по-добра кариерна реализация, така една държава днес трябва да се бори да привлече най-добрия талант в света. И ако погледнете най-развитите страни в света, САЩ, Великобритания, това, за което се говори много често, и по време на целия Брекзит, и по отношение на Тръмп и неговия визов режим, е как това вреди на привличането на топ таланти в техните икономики. И ако инвестиционните банки във Великобритания не могат да привлекат топ талант поради Брекзит, те ще се преместят във Франкфурт или в Дъблин, или в Париж. По същия начин, ако България не е създала среда, която да привлече най-добрите студенти от чужбина  и дори своите собствени граждани, те могат да се развиват някъде другаде.

Не трябва да ги привличаме като мислим, че те са неверници, отстъпници или предатели, защото те са напуснали коритото и съответно са избягали с един такъв Вазов маниер от 19-и век. Напротив ние трябва да погледнем обективно, реалистично, практично и технократски на причините, поради които те са го направили, и да работим върху тях.

По-щастливи ли са хората, когато заминат на запад? Защото все пак е известно, че повечето българи, заминавайки за чужбина работят нискоквалифициран труд и трудно свързват двата края, особено в началото.

Не. В никакъв случай не може да се говори за щастие. Щастието, разбира се, е там, където е твоята среда, твоето семейство, твоите приятели. Хората смятат, че когато заминеш за чужбина, все едно отиваш в рая и там всички те чакат с отворени обятия, всичко е прекрасно, печелиш много пари, работиш много малко, животът е прекрасен, имаш приятели, пътуваш навсякъде. Няма нищо такова. Действително в началото е много трудно. Хората не отиват там от желание, хората отиват там или от невъзможност, или от необходимост и действителна амбиция да имат по-добър живот.

Аз съм работил в най-голямата адвокатска кантора в света, с най-големи приходи. Защо една американска адвокатска кантора би наела някакъв българин да отиде да работи при тях, да му дават много висока заплата, вместо да наемат американец или англичанин. Защото те са осъзнали, че този топ талант трябва да се привлича, за да може цялото общество, цялата компания да се развива, но това не означава, че аз съм имал лесен старт в тази кантора, означава, че е трябвало да се трудя може би и повече. Аз обичам да казвам, че за да се докаже един чужденец в чужда за него страна, той трябва да работи 10 пъти повече от местните и да бъде 10 пъти по-добър от тях, за да може да се наложи.

Ние имаме и щастието, и нещастието, че българите имат много високо средно образование, след това става много по-слабо висшето образование и последните тенденции са надолу във всички категории, но досега това ни е дало възможност да бъдем конкурентоспособни на трудовите пазари в чужбина, да се развиваме много добре, да получаваме своите възможности.

За съжаление обаче, ние нямаме идеята за общност. И тя е по-силна в чужбина бих казал, отколкото тук. Всеки път, когато съм се връщал в България, усещам, че хората стават все по-големи индивидуалисти, а идеята за общност намалява. Съответно виждаме и какви са политическите процеси. Няма протести, няма идея за гражданско общество, няма идея за това, че българите трябва да се развиват заедно, за това че ако цялото общество е по-добре и ти си по-добре. Сякаш отново се връщаме към старовремските привички на Елин-Пелиновата  злоба и към идеята: „Я не сакам на мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле. ” и всъщност всички тези принципи са пагубни за обществото.

Какво трябва да направи държавата, така че младите да се чувстват по-добре в България? Защо няма ясно разписани помощи за тях. За учещите например – високи стипендии, а за младите работещи – безлихвени кредити.

Разбира се, безлихвените кредити за младите работещи трябва да бъдат и жилищни. Това се прави във Великобритания, в Лондон, където пазарът за недвижими имоти е изключително тежък, защото и цените са много високи, защото има и търсене от целия свят. Правителството осигурява много по-ниски лихви за млади работещи, които да закупят първото си жилище. Това трябва да е практика и тук. Ние трябва да имаме обаче и работещи институции, и работещи детски градини, ясли, болници, университети и училища. Защото в крайна сметка един млад човек, който остава в България, първо мисли за своето пространно развитие. Да кажем, че той е намерил такова, което го удовлетворява или което го удовлетворява достатъчно, че благодарение на това, че семейството му и приятелите му са тук, да иска да остане. От там нататък той започва да мисли за семейство, за деца. Тези деца трябва да учат някъде, трябва да имат образование, трябва да имат качествено здравеопазване. Тогава вече той започва да мисли не единствено за себе си. А в България семейството продължава да бъде изключително важна културна ценност, повече бих казал, отколкото е на Запад. Българските семейства продължават да бъдат много по-свързани, отколкото западните в развитите общества, където някак си родителите спират да имат ангажимент към децата си в един момент.

Това силно семейно чувство започва да взима превес и започваш да мислиш: „Ами аз ако остана тук, това какво ще означава за децата ми? Те ще могат ли да си позволят да учат в чужбина или може би аз трябва да замина за чужбина, за да могат и те да се преселят там?” Всички тези фактори са съвкупност, но в крайна сметка опираме и до една тема, която обсъждахме и в дискусията – как се променя цялостното управлението на държавата. В „Път на младите” ние защитаваме тезата, че то трябва да бъде генерационно. В момента в правителството на Финландия министър-председателят е на 34г. и има още трима министри под 35г.. В Австрия Себастиан Курц е на 35г., министърът на правосъдието там е на 34г.. Има рязка промяна в политическата класа, която се наблюдава в много страни по света, и тя е именно за това – едно ново поколение да приложи други принципи – на технокрация и други ценности, които да бъдат по-отворени и по-толерантни.

Не може нас да ни управлява политическата класа на прехода, която е изцяло анахронична. Дори да приемем, а аз не приемам, че има най-добри намерения за България, тя не може да ги реализира, защото в световната свързана икономика, в която живеем, това са принципи, които те не разбират.