СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг: Амбулантният национализъм на Путин

Ако Путин наистина се е превърнал в „икона на европейския национализъм“ то срещата му с канцлера Меркел в германския град Мезенберг определено не е полезна за доизграждането на неговия образ на канонизиран „светец“ на съвременната европейска реакция. Защото е принуден да отчита, че освен поклонници на  тази нова (?) идеология, оправдаваща европейския егоизъм и интровертност, има и противовес на континента.

За разлика от мотивацията на американската политика, диктувана от прагматизма на световния производител номер едно в индустрията, високите технологии , селското стопанство и т.н., европейската политика често е повлияна от историческите аналогии. Путин се възползва избирателно от тях и го показва днес в Австрия, където гостува на една частна сватба, водейки със себе си като подарък за младоженците …казашки хор.

Какво по-добро припомняне за добрите времена в сътрудничеството между Руската и Австро-Унгарската империя от 19 век, когато императорите Николай I и Франц Йозеф  заедно потискат националноосвободителните движения на поляци, унгарци и италианци, а казаците са любимия руски инструмент на тази политика, отбелязан дори в италианския химн като руски кървав белег от италианската история.

Парадоксално изглежда Путин да се перчи с казашката символика в държава, чийто национален празник все пак е свързан с последния ден на съветската окупация. Но е факт.Руският национализъм се превърна в конвертируема стока за износ, пригодена за местна употреба в проспериращи държави от Западна Европа, в които мигрантската вълна събуди сили, смятани ако не за погребани, то поне за приспани след  ужасяващия историческия опит на континента от първата половина на миналия век.

За всеки демократично мислещ човек вината на Путин за потисничеството му в самата Русия и подкрепата му за т.н. консерватори в Европа ( наричани през 19-те и началото на 20 в. век реакционери) в Европа е очевидна. Но някак встрани остава въпросът защо препатили и излекувани от напастите на нацизма и комунизма общества в Европа се оказват възприемчиви към руския вирус. От столетия е било обратното: идеите са се движили от Запад на Изток – не винаги за добро, като знаем от собствен опит на опитни мишки на комунистическата теория, замислена на Запад, но приложена на Изток върху нас.

„Изведнъж“ ли се случва Русия и нейният режим да „продават успешно своята идеология на чуждомразието на по-развитите във всяко отношение и особено в материалния смисъл западни общества?

Би било опростяване и напълно погрешно да се вменява на Путин гениалност в успеха му да зарази с кремълския си вирус доста европейци. Той просто се намества там, където му позволяват. А му позволяваха много от самото начало на властовия му възход в Русия!

Сред често споменаваните му „грехове“, които му се разминаха, като отправна точка обикновено се споменава 5 дневната му война срещу Грузия през август 2008 г., която се превърна в проверка за това как ще реагира „евроатлантическата жаба“ на убождането в кремълската лаборатория. Това просто не е вярно. През 2008 г. Путин вече беше утвърден руски побойник, смазал през затворените очи на света чеченците, които си бяха въобразили, че и на тях ще им бъде позволено да получат някаква форма на независимост, както на балтийците, белорусите, украинците, молдовците и пр.

Путин беше разпознат като „стабилизатор“ на Русия в самата Русия първо чрез кървавото потушаване на чеченския бунт в края на 1999 и началото на 2000 г.  В негово лице мнозинството руснаци видяха твърдата ръка, която толкова много им липсваше в управлението на разпадналата се империя. Светът цинично премълча асиметрията на руската война срещу шепата бунтовници и цената, на която беше постигната руската победа над тях. Това беше пилотният проект на московците – такива, каквито вече ги разпознаха най-накрая, когато започнаха да влияят на политическата мода в собствените им уредени евроатлантически домове с калните си ботуши и номера.

За страни като България и подобните й относителни бедняци, уязвени от своето буксуване на опашката на просперитета в Европа, ореолът на Путин като противовес на западната арогантност е някак си разбираем, ако не простим.  Но какво търсят феновете на Путин в Австрия, Италия, Холандия, Франция, че и в „добрата стара Англия“, символ на вековната европейска твърдост в противопоставянето на руския империалистически конкурент?

Търсят и намират онова, което Путин им продава буквално по логиката на Ленин: въжето, с което да бъдат обесени. Защото просперитетът на Западна Европа от 73 години насам почива върху два кита: американските гаранции за западната сигурност и западното сътрудничество, особено в рамките на обединена Европа. Китоловният кораб на Путин, смешно малък в огромния океан на световното икономика, лавира в него и насочва харпуните си там, където види обект, отделен от „стадото“.

Тази тактика импонира на онези, които си търсят оправдание да възродят стария европейски егоизъм под формата на пробуден национализъм на принципа “ дайте да си опазим нашата къща от натрапниците“. Путин и неговите китоловци насърчават тази евроинтровертност ( наричана в Америка традиционно изолационизъм), аплодират я и я представят като модерна алтернатива на овехтелия либерализъм.

Лекият живот, като е известно, импонира на масите. А сред тях винаги се намира някой, който да им предложи облекчения спрямо предизвикателствата на отворения, сложен, взаимно свързан свят, чрез затръшване на вратите и прозорците. Путин се домогва до ролята на този „някой“ и малките путинчета му подражават. Така ще бъде, докато световни лидери, като Тръмп и Меркел, не се върнат към традиционното си сътрудничество срещу кварталния побойник.