Антоний Тодоров е роден на 10 декември 1957 г. в София. Завършва средно образование в 9-а Френска езикова гимназия и международни отношения във Висшия икономически институт в София. Доктор на политическите науки с дисертация на тема „Политическото участие: Граждани, партии и избори в българското общество“.
Член-учредител и програмен директор в Центъра за изследване на демокрацията. Редактор във в. „Култура“. Главен редактор на списание „Български наблюдател“. Старши съветник в отдел „Парламентарни изследвания“ на Народното събрание.
Председател на Управителния съвет на Българската асоциация по политически науки.
Как ще коментирате предложението на Красимир Каракачанов, което беше подкрепено и от президента Румен Радев, България да застане срещу общата европейска позиция и да подкрепи Унгария?
Бих припомнил: Европейският парламент гласува задействането на чл. 7 от Договора за ЕС срещу Унгария с 448 гласа „за“, 197 „против“ и 48 „въздържал се“. Член 7 е наказателна процедура, която разрешава налагане на санкции срещу страни членки, които систематично не се придържат към демократичните принципи на ЕС. Сред санкциите е и отнемането на правото на глас в Съвета на ЕС за определен период. В Европейския парламент депутатите гласуват индивидуално по този въпрос, има различия в почти всяка от парламентарните групи. Но никъде няма единодушие сред депутатите от една национална държава, включително от България. След това гласуване въпросът следва да бъде отнесен в Съвета, където всяка държава-членка има един глас.
Разбира се, става дума за активирането на една силна наказателна процедура – лишаването от право на глас в Съвета е много крайна санкция. Но всъщност, какви са възможностите на ЕС да действа срещу правителства на държави-членки, които не спазват фундаментални принципи на съюза? Едното би било финансова санкция, но бюджетът на ЕС се формира от вноските на страните-членки. Другото е именно предложеното сега – лишаване от право на глас в Съвета. Процедурата е безпрецедентна, задействана е срещу Полша, но без гласуване в Европарламента, а и не е приключила.
Не би било добре официалната българска позиция по този въпрос да бъде нещо различно от позицията на повечето партньори от ЕС по въпроса за възможни санкции за Унгария. В най-добрия случай, както е обичайно в много случаи с нашите външнополитически позиции, България може да се въздържи. Но ще бъде абсолютно контрапродуктивно, ако твърдо подкрепи Виктор Орбан, който, както се вижда, много малко се съобразява с критиките, идващи от страна на Европа.
Всъщност въпросът е с множество измерения. Първо, всъщност изглежда няма и не може да има обща европейска позиция, защото държави като Полша и Италия, чрез своите настоящи евроскептични правителства, заявиха, че ще отхвърлят такава санкция срещу Унгария. Второ, санкцията с отнемане на правото на глас в Съвета е силна, но не може да се квалифицира в категориите на „свободата на словото“ като свобода на изразяването. И без глас в Съвета унгарското правителство ще има многобройни начини да говори в ЕС. Трето, ако ЕС не реагира в подобни случаи, тогава ще покаже, че е абсолютно безсилен спрямо авторитарни решения и политики на отделни правителства. Последното ще е много по-лошо, отколкото временното изолиране (всъщност съюзът не предполага изключване) на една страна-членка.
Поддават ли се премиерът и правителството на натиска на „Обединени патриоти“ и заемат ли неевропейска позиция?
Аргументите на Виктор Орбан пред евродепутатите бяха в смисъл, че неговото правителство е легитимно, защото е избрано с мнозинство, както и че той отстоява националния суверенитет. Това изглежда приемливо и убедително дотогава, докато не се запитаме, дали националният суверенитет няма някакви по-важни граници. Въпросът не е от вчера – още през средата на ХІХ век френският либерален мислител Алексис дьо Токвил обяснява: „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта. Следователно, справедливостта е границата на правото на всеки народ.“ Без такава граница властта на мнозинството се превръща в тирания на мнозинството според израза на Токвил.
В случаите с Унгария, а преди това и с Полша, ЕС е в ролята на инстанцията, която представлява справедливостта. ЕС застава на страната на онези унгарци и поляци, които не приемат очевидните отстъпления от демократичните принципи, приложими за всички страни на съюза без изключение. Всъщност спорът не е между Унгария и останалите, не е между нациите, а вътре във всяка европейска нация – спор за това, каква демокрация искаме. България трябва твърдо за застане на страната на либералната демокрация, основана на гражданските права и свободи, а не на страната на „тиранията на мнозинството“.
Засега изглеждаше, че ГЕРБ не се поддават на натиска на „патриотите“, макар това да не е винаги толкова очевидно. Но не изключвам да го направят сега, най-вече заради страха си, че една друга позиция би се разминала с някакви предполагаеми масови очаквания. Публиката в България масово е слабо информирана за това, какво става в Унгария или Полша, слабо се мобилизира по тези въпроси. Тази неинформираност създава условия за лесни манипулации, които внушават, че предлаганата от Орбан нелиберална демокрация е по-доброто решение. Все още малцина у нас имат истински притеснения за възможни ограничения на свободите, прикривани зад сякаш самоочевидната необходимост за повече сигурност. Но отстъпим ли веднъж по въпроса със свободите, връщането назад ще бъде много трудно.
Има ли риск по този начин ГЕРБ да изгубят много от гласоподавателите си, които са привърженици на бившите антикомунистически партии и в момента подкрепят ГЕРБ само защото са с проевропейска платформа за разлика от алтернативната БСП?
ГЕРБ може да загуби съществена подкрепа, ако се поддаде на натиска на „Обединени патриоти“, защото така ще заеме позицията на „тиранията на мнозинството“. И без това българската демокрация не е съвършена, но едно такова единодушие, което отхвърля либералната демокрация, ще влоши още повече нашата българска ситуация.
Гласоподавателите на ГЕРБ са всъщност разнородна публика. Сред тях има и хора с авторитарни разбирания, които са привърженици на „твърдата ръка“ и „традициите“ (дори онези традиции, от които би било по-добре да се освободим, защото не всяка традиция е нещо добро). Сред тях има и откровени конформисти, склонни да приемат всяко решение на властта като добро. Но сред тях има и хора, които няма да приемат една позиция, която по същество насърчава политиката на хора като Орбан в Унгария. Именно такива хора може да загуби ГЕРБ, ако приемат една безкритична позиция спрямо нарушенията на демокрацията в Унгария.
Възможно е някой да каже, че тази загуба, напротив, ще бъде със сигурност компенсирана сред други хора, избиратели на други партии, които са убедени, че Орбан действа като патриот, макар и не толкова демократ. Проблемът е, че други партии много по-убедително го твърдят отдавна и ГЕРБ ще са закъснели в това съревнование.
Много е жалко, че официалната позиция на БСП е в една безкритична подкрепа за Орбан. Някак си сработва един ляв рефлекс да се застане на страната на по-слабия. Но в случая въпросът съвсем не е в това, защото спорът не е между нациите. Спорът не е за това да се накаже или защити една средноголяма нация срещу мнозинството на останалите в ЕС. Спорът е да се защити едно засега малцинство (в смисъл на аритметично малцинство) в Унгария срещу тиранията на мнозинството, представлявана от правителството на Орбан. Или с други думи – да се защити справедливостта.
Българските евродепутати са се разделили в гласуването: 8 от тях са гласували „против“ резолюцията за наказателната процедура (Н. Бареков и А. Джамбазки очаквано, донякъде очаквано и 5-ма депутати от ГЕРБ, но и М. Неков от БСП); „за“ са гласували С. Станишев от БСП, както и Св. Малинов и 4-та депутати от ДПС), останалите депутати от БСП според справката на Европейския парламент (http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-%2f%2fEP%2f%2fNONSGML%2bPV%2b20180912%2bRES-RCV%2bDOC%2bPDF%2bV0%2f%2fEN&language=EN) не са участвали в гласуването.
Къде е България и къде са интересите й – дали да подкрепим Унгария и по този начин да се причислим към някаква второстепенна източноевропейска зона, или да се присъединим към западноевропейските страни и да се борим за еврозоната и Шенген, както прави Румъния?
Разделението е ясно и не е между източна и западна Европа, то пронизва европейските нации и европейските политически елити. И ако трябва да се опише, то е между две различни визии за ЕС: а) силно интегрирана общност с общи ценности и цели или б) хлабав съюз, най-вече търговски, между държави, които твърдо отстояват националния си суверенитет. Противниците на първата визия смятат, че тя прикрива хегемонията на големите (Германия и Франция). Но противниците на втората визия смятат, че тя прикрива единствено желанието на някои национални правителства да правят, каквото си искат, без никакъв възможен контрол нито от страна на собствените им граждани, нито от страна на една международна общност.
Къде иска да е България? При Орбан, Качински, Фицо, Салвини? Или при Макрон, Меркел, Санчес и Ципрас? Заедно с Марин Льо Пен и „Алтернатива за Германия“ или заедно с шведските социалисти, германските християндемократи или белгийските либерали? Заедно с Качински или заедно с Туск? Това са алтернативите, макар и без нюанси.
България на кого най-вече да разчита като подкрепа за еврозоната или Шенгенското пространство – на Унгария или на Германия? Унгария е извън еврозоната, но в Шенгенската зона, Германия е и в двете от самото им създаване. Изборът е наш – къде искаме да бъдем, кого искаме да подкрепим. Много се надявам онези политици, които в България подкрепят Орбан, да не го правят, защото възнамеряват и в България да правят като него: след спечелените избори да вземат всичко и нищо да не делят, да премахнат по същество опозицията, да публикуват списъци на предателите „соросоиди“ (като римските проскрипции с имената на личности, подлежащи на унищожение), да насърчават неонацистите като „добри патриоти“, да отхвърлят всякакъв международен контрол целящ да ограничи вътрешните им безобразия.
Настанало е време разделно, приетите решения няма да са безобидни и ще предопределят съдбата ни за години напред.
