Антоний Тодоров е роден на 10 декември 1957 г. в София. Завършва средно образование в 9-а Френска езикова гимназия и международни отношения във Висшия икономически институт в София. Доктор на политическите науки с дисертация на тема „Политическото участие: Граждани, партии и избори в българското общество“.
Член-учредител и програмен директор в Центъра за изследване на демокрацията. Редактор във в. „Култура“. Главен редактор на списание „Български наблюдател“. Старши съветник в отдел „Парламентарни изследвания“ на Народното събрание.
Председател на Управителния съвет на Българската асоциация по политически науки.
Кое действие на Народното събрание е най-запомнящото се през изминалия парламентарен сезон?
Много неща са. Едно от най-запомнящите се събития, е свързано с напускането на ПГ на БСП по повод приетите на бързо промени в Изборния кодекс и поради други поводи. Мисля, че това ще бележи силно този парламентарен сезон, защото напускането на най-голямата опозиционна партия е много силно послание. То не би трябвало да може да се прави. Спомняме си го от началото на демократичния преход, но оттогава минаха 30 години. Сега това е по-скоро рядкост, затова казвам, че е събитие, което ще се запомни.
Вярно е, че то продължи по-дълго отколкото беше полезно, дори за самата БСП, която пропусна важни дебати, поради този проблем, след като не беше в залата.
Разбира се, имаше и други събития, които можем да посочим, свързани по-скоро със скандали, които нарушиха работата на парламента – би то „Апартамент гейт”, напускането на Цветан Цветанов – както като председател на ПГ на ГЕРБ, така и като участник в ръководството на ГЕРБ.
Няма как в парламентарния сюжет да не вкараме покупката на американските самолети и упоритата съпротива на президента Радев и Корнелия Нинова. Означават ли тези позиции, че Радев и Нинова гледат по-скоро на Изток и извън ЕС и НАТО?
Това беше стандартното обвинение. Първо, ще кажа, че между БСП и президента имаше разминаване в позициите защо се противопоставят, не изобщо на покупката на Ф-16, а на начина, по който това се осъществи. Да припомним, че по време на служебното правителство, което президентът Радев назначи в началото на мандата си, имаше процедура. Тази процедура мина по всички правила и експертните комисии избраха партньор – шведската SAAB и нейните самолети Грипен.
В последствие това беше променено, с аргументи, които бяха от различно естество, но най-вече геополитически – след като сме в НАТО е добре да имаме американска военна техните. До това се свеждаха аргументите в крайна сметка, но те отиваха далеч по-натам, обвинявайки президента Радев, че защото е привърженик на това да се изпълни първоначалното решение за самолетите „Грипен”, той едва ли не действа в интерес на Москва. Трудно виждам връзката между Москва и покупката на шведски самолети. Швеция е в ЕС, но не е в НАТО.
Това е едната страната на въпроса. БСП по-скоро се възпротиви на цената, която се оказа по-висока. Да не говорим, че почти не излязоха експертни мнения, които съм чувал от професионални летци, които са били на много високи длъжности в армията и които разбират. Техният аргумент беше, че е важно за какво ще служат тези самолети. Ако ще служат за air policing е нужен бърз самолет, но не толкова въоръжен – като Грипен. Ако с тези самолети ще се водят военни действия, тогава е нужен друг, който носи по-тежко въоръжение – като Ф-16.
За това става дума, само че, тези аргументи не застанаха на масата и всичко се сведе то това: „след като сме в НАТО, е добре да имаме американски самолети”. Има логика в това, но то не беше експлицитно казано, а стоеше някак си отзад.
Докъде стигна съдебната реформа? Даде ли парламента прекалено много правомощия на прокуратурата, вместо да й ги отнеме и това ли извади протестиращите на улицата, след няколко годишна липса на сериозни протести?
Прокуратурата и нейното място, и правомощията на главния прокурор са уредени в Конституцията. Тоест, там е запънката, ако някой реши да промени статута на прокуратурата и главния прокурор. Необходима е промяна в Конституцията, а след това е необходимо да се разбере дали това се отнася към онези съществени промени в държавното устройство, които искат Велико Народно събрание или не. Защото това би била следващата спънка.
Парламентът, всъщност, не е направил кой знае каква съществена промяна във функциите на главния прокурор и прокуратурата изобщо. Тя си остава една йерархична структура, зависеща от главния прокурор. Там е и един от основните проблеми. Как би могло да бъде проведено съдебно разследване, независимо по какъв повод, срещу главния прокурор от самата прокуратура. Няма как, защото всички прокурори са подчинени в тази строга йерархия и тъкмо това беше и един от споровете.
Протестът навън не е толкова заради тази непроменена ситуация за правомощията на главния прокурор, колкото заради начина, по който стигаме до избора на нов главен прокурор. Един единствен кандидат има и той е основният заместник на досегашния главен прокурор. Това създава усещането, че е безалтернативно.
Разбира се, бяха направени множество публични акции, с подкрепящи писма и др., само, че или избираме главния прокурор с общи избори (което не е случаят в България и тогава има нужда от такава публична офанзива) или се спазва някаква процедура.
В случая процедурите са спазени. Прави впечатление отказът на правосъдния министър да направи своя номинация, той прие тази безалтернативно. Прави впечатление, че сякаш всичко трябва да завърши с решението на президента да назначи новоизбрания главен прокурор или да откаже. Той има това право. Той може да откаже веднъж, но втори път – не. Някак си топката се прехвърля към Радев и той да реши този сложен въпрос.
Не е много приятно. Това наистина ще го постави пред изключително изпитание, защото виждаме много съпротива срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.
Всъщност, проблемът е, че в целия този дебат противопоставяха качествата на единия и на другия, говорейки за приемственост, но говорейки, че този, който ще замести досегашния главен прокурор малко повече ще неглижира правото. Дали това ще бъде така или не, ние не знаем, но твърде много беше казано по този въпрос.
Очаквате ли през септември да има законодателни или други действия от страна на изпълнителната и парламентарната власт, спрямо прокуратурата, която сякаш дестабилизира управлението в страната?
Не виждам какви може да има, освен ако не реши НС да учреди самостоятелна, независима прокуратура, която евентуално да разследва корупцията по високите етажи на властта. Нещо по подобие на румънския модел. Не вярвам, обаче, да има консенсус по въпроса, да не говорим за политическа воля.
Така че, едва ли ще има някакви сериозни промени в тази посока, според мен.
Очаква ли ни гореща политическа есен? Каква е вашата прогноза?
Ще започне, защото наближават местните избори. Те ще ожесточат политическия дебат. Всъщност, говорейки за този политически дебат през изтеклата година, по същество нямаше парламентарен дебат. Бих се радвал да видя статистиката на приетите опозиционни предложения от мнозинството. Виждаме начинът, по който мнозинството отхвърля президентското вето, например, в случая с изтребителите.
Никой не обсъждаше аргументите на президента, просто беше отхвърлено. В много случаи се оказа така. Виждаме случаи, в които някакви неща се решават. Почти се стигна до промяната в закона, с която се отменяше преференциалния вот. Случи се бойкотът на БСП на парламента, случиха се много протести и изведнъж това беше оттеглено.
Човек обаче се пита: какво е това? Опит да се пробута нещо, което обаче като се види, че няма да мине, се отдръпва. Ами ако имаше един сериозен дебат, преди да бъде пробутано, нямаше да се стигне до това. И по много други поводи.
Сега с отмяната на машинното гласуване, да, вярно, само за тези избори. Аз разбирам затрудненията, но това е малко като управленска немощ. Не можеш да се справиш за толкова кратко време с покупката, инсталирането и софтуера на еди колко си машини.
Но всички тези обяснения, колко е несигурно, колко страни са се отказали… Никой не си направи труда дори да добави, че тези страни, които са се отказали от машинното гласуване разчитат на една съдебна система, в която гражданите имат доверие. У нас не е точно така.
Машинното гласуване може да не е разковничето за спирането на злоупотребите на изборите, но това е инструмент да се покажа, че гражданите, че някой мисли за тяхното мнение. Ето един пример, в който парламентарния дебат липсваше, само мнозинството се наложи.
Това е процедурата, но така се случва и с много други неща.
