Силата на БСП винаги е била в стабилността и предвидимостта. Неведнъж това е било и нейна слабост, но именно посочените характеристики са осигурили политическото й дълголетие. Защото не една и две формации блеснаха и изчезнаха.
Сега за пръв път в социалистическата партия всичко е възможно – и юридически, и политически. Ръководството на БСП (но не само Корнелия Нинова!) я вкара в невероятна комбинация от цугцванг (няма полезен и що-годе общоприемлив ход) и цайтнот (до местнте избори остават три месеца). Варианти много, добър не се вижда. Аз лично не се наемам да прогнозирам какво ще стане на конгреса и след него. На пръв поглед кашата е продукт на поредица хаотични грешки, но дали е така? И защо се получи, след като БСП е единствената българска партия, която горе-долу се придържа към правилата на колективната демокрация? Едните лудуваха, другите умуваха – и резултатът е налице.
Първият голям проблем е чисто уставен. Възниква впечатление, че ръководителите на партията не познават добре собствения си устав (или мислят, че могат да го променят при всяка възникнала кризисна ситуация). В БСП не за пръв път уставът се прекроява според желанието и интересите на господстващата групировка. Но неизменно резултатът е плачевен – опитът да елиминираш служебно конкурентите си се връща като бумеранг.
Ето само някои обстоятелства, относно които обществеността, а и някои вещи коментатори са в неведение. Според устава конгресът само констатира оставката на председателя на партията (а не я приема или отхвърля). Освен това, подалият оставка няма право да се кандидатира на същия пост до края на мандата на избралия го орган (в случая – конгреса), но за не по-малко от една година. С други думи, Нинова – ако не бъде променен устава – не може да се кандидатира, независимо от формата на избор на председателя.
Може би тя е имала друг план, за който намекна след изборите – в БСП да бъде проведена пълна кампания на отчети и избори, което би снело тази пречка. Но да разчиташ, че такова предложение ще мине в навечерието на местни избори, означава, че въобще не познаваш партията си и българската политика. Ясен изход от уставния казус няма – вероятно ще се сблъскат различни тълкувания и нищо чудно спорът да се пренесе н съда. Тук очевидно по-обиграните противници на Нинова първоначално се радваха, че тя падна в собствения си капан, но след това започнаха да проумяват, че последиците няма да ги подминат.
Има обаче и още по-сериозен, политически проблем. При такъв конфликт е важно да оставиш на опонента си някакъв приемлив изход. В сегашната ситуация пред Нинова не се вижда такава възможност, но и пред противниците й също. Да, тя може да оттегли оставката си (както я увещават от партията), или да декларира, че само е мислила да депозира оставка, но черно на бяло такава няма. Но това ще я постави в много уязвима позиция извън партията (сравнението с Делян Добрев е неизбежно) и в нея (вътрешната опозиция ще набере сила). Така ще загуби капитала от почтената постъпка (в това отношение Станишев е последният, който може да говори за театрални постановки, така и не дочакахме неговата оставка след поредица поредни загуби). От своя страна вътрешната опозиция – иска или не – поема огромна отговорност за електоралните и политическите последици.
В края на краищата конгресът може да реши всичко, но вятърът на разделението вече е посят. Освен ако не настъпи малко вероятно, зрелищно помирение в името на мобилизиране на усилията за предстоящите избори. Ако това не стане, много вероятно е огънят да се пренесе надолу, в организациите, където и без това предстои остра конкуренция за изборни номинации. И в това отношение последиците са трудно предвидими, защото не е сигурно, че само ГЕРБ ще спечели от разместването на пластовете при опонента.
В политиката, както и в живота, непрекъснато получаваме потвърждения на максимата, че каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи.
