СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Червеното избива отвсякъде в последните дни

Арабите имат поговорка: „С една ръка не се ръкопляска“, т.е. “ за танц са нужни двама“. Ръкопляскането с една ръка и соловия танц на българското ухажване в Москва очевидно не постигна желаните резултати.

Има един безпогрешен критерий за това доколко една външна изява на премиера Борисов се смята от самия него за успешна или не. Ако той я припознава за постижение, не губи нито миг да го заяви. Винаги лично. Пример: посредническите му балкански мисии, за които обича да разказва при всеки възможен случай.

Когато обаче не може да каже на черното бяло, пуска своите приближени политици или висши администратори да говорят вместо него.

Така стана и с посещението на премиера Борисов в Москва, където на практика се срещна за първи път с Путин “ в леговището на звяра“. Няма как да знаем, дали е бил схрускан, но че самодържецът заплю България дори със самия факт, че не позволи на нейния премиер да запази достойнството си и сам да оповести визитата си, разбраха всички. С което Путин постигна целта си да предпостави мисията на Борисов като васална.

Както вече отбелязах, Борисов прояви чудеса от дипломатичност – така, както я разбира. Например с прегръдки по негова инициатива пред камерите, както се видя. Акцентира върху топлото отношение към българската делегация и дори направи изпреварващо съобщение, че ще има разклонение от „турската тръба “ към България. Може би е искал този път той да стане източник на информацията, за чието разпространение Путин не бърза?

Във всички случаи не му позволиха подобна инициатива. И въпреки, че беше опроверган от говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, днес трите телевизии с най-голяма аудитория в България бяха посетени от трима български очевидци на преговорите в също така очевиден опит да приложат така наречения кризисен пиар. А щом има кризисен пиар, значи има и криза. Още Мечо Пух  е казал пред дупката на Зайо : „щом някой казва, че няма никой, значи има някой“.

Путин далеч не е Мечо Пух, а е ярък продукт на руските мечешки нрави в политиката. Какво точно е сторил, за да постигне внушението, че Борисов е Зайо, побегнал преждевременно от Москва, може и да не научим. Но фактът е, че истинското събитие в рамките на това посещение не е просто в обстоятелството, че Борисов няма какво да ни каже след него, но че спешно и предварително се прибра в България без това да се налага от никакъв пожар – нито в в буквалния, нито в преносния смисъл на думата.

От БСП , разбира се, се възползваха ( то човек да не посмее да разкритикува премиера, веднага се „оказва“ в един окоп с Нинова и с ехидните й реплики, според които Борисов се бил извинил за собствените си грешки на Путин). Излишно е да търсим оригинално обяснение за това лешоядство. То щеше да е в реда на нещата като чисто опозиционно поведение, полагащо се на една опозиция, ако не беше мръсната публична тайна, че напълно нереалистичните енергийни проекти бяха натрапени на България от др. Георги Първанов, с когото дори и тя днес не иска да си дружи. Защото по-провален политик на прехода от него няма. Никой друг не е правил толкова бомбастични конкретни обещания, нито едно от които да не е сбъдвало.

Проблемът на БСП е друг: как да се разграничи от ГЕРБ, аплодирайки  едновременн с това всеки жест на Борисов към Москва. Не е само въпрос на ревност. Въпрос на идентичност е. Ако има избори утре избирателите все по-трудно ще могат да схванат разликите между ГЕРБ и БСП, която е „по управляваща от управляващите“ що се отнася до реверансите към Русия.

И ако от ГЕРБ казват по този повод нещо като „няма как, трябва да го правим“, то от БСП тръбят, че властта не се старае достатъчно. В превод: ах, ако ние бяхме на власт, не само щяхме да клякаме пред Гундяев и да му целуваме ръката на българска земя, както др. Йототова, но направо…Да не продължавам с тази образност, че ще трябва да слагам червена точка при положение, че червеното и без това избива отвсякъде напоследък в рамките на българската политическа порнография.