Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Той е доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”.
Има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003).
Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Господин Смилов, несъмнено 2019 година ще бъде интересна политическа година, сили и от Изток, и от Запад, ще продължават опитите си да дестабилизират Европа и да я разединят. В чий интерес основно действат те?
Предполагам, че имате предвид това, което се случва в Русия и политиката на Путин по-общо. Той е един от играчите, които имат интерес от по-слаба Европа. От една страна това би намалило тежестта на санкциите спрямо Русия, от друга страна една разединена Европа е много по-удобен партньор за налагане на газови и всякакви други проекти, от които Русия има интерес. За съжаление има и други играчи, които не са добре разположени спрямо Европа. В непосредствена близост до нас това, което се случва в Турция, е притеснително. Тя зави към авторитарен модел на управление, който е несъвместим с нашия демократичен модел. Там се търси просто работещ компромис и за добро има все още общи интереси между Турция и ЕС, които може все още да бъдат отстоявани. По отношение на мигрантската криза бе достигнато до работещо решение.
Турция е страна с голямо разделение и силна опозиция, така че смея да се надявам, че този завой към авторитаризъм няма да бъде постоянен.
На трето място отношенията със САЩ са много интересни. Там имаме Доналд Тръмп, който не таи особена любов към ЕС. Напротив, той , като Путин, предпочета да общува със страните поотделно. Това създава напрежение в отношенията САЩ-ЕС и в НАТО . Доколко сериозно ще е то – предстои да видим. Може би правилната интерпретация е , че това е търговска стратегия на президента Тръмп, която да извлече някакви ползи за САЩ било в НАТО, било в търговски спорове с ЕС, което няма само по себе си да доведе до някакво трайно влошаване на отношенията. Това са външните фактори.
По-интересно е какво става вътре в ЕС. Тук трябва да посочим Брекзит, който е най-спешната криза. В някакъв смисъл той е почти приключил процес, но поради трудността на „разплитането“ на държави, които десетилетия са били заедно, виждаме, че в момента е трудно да се прогнозира кога и как целият процес наистина ще завърши. Дори и тези, които се надяват на обрат, все още имат аргументи, макар че тези аргументи, трябва да признаем, са доста слаби.
Какво остава след излизането на Великобритания? Тук можем да свържем ситуацията с предстоящите евроизбори. Те ще бъдат индикация за състоянието на ЕС по отношение на оста националпопулизъм – либералнодемократични партии. Всички очакват, че традиционните центристки партии, специално европейската левица и десница, ще загубят гласове. Целият въпрос и колко. Другото очакване е, че националпопулистите ще имат ръст. И тук въпросът е колко, а така също и кои точно от тях.
Какво би могло да се случи в най-лошия сценарии? Той е ако двете основни центристки семейства – християндемократи и социалдемократи – загубят мнозинство в парламента. Дори и при този най-лош сценарий, който не е много вероятен, националпопулистите ще имат от 700 депутати в Европарламента между 150 и 200 места, които не е трагедия от световен мащаб. Само по себе си не е нещо, което би било индикация за тотална промяна на съотношението на силите, но ще бъде индикатор за популярността на определени политики и на това доколко Европа се справя с кризите, по-специално мигрантската, макар и да трябва да признаем, че т. нар. мигрантска криза в момента е по-скоро политическо знаме, отколкото някаква реалност. В много от страните, в които то се размахва енергично, например Полша, такава криза няма. Там има даже „имигрантски плюс“ – има доста сериозна вълна от Украйна, която подпомага полската икономика. В Унгария, където това знаме е използвано, наистина няма имигранти. Това е общата европейска картина.
На този фон къде ще се позиционира България – като посткомунистическа държава или като ясно ориентирана евроатлантическа страна?
Това е хубав въпрос, защото, ако се вгледаме в основните български партии, ситуацията е следната: някои от тях ясно са се позиционирали в евроскептичния, дори антиевропейски лагер. Имаме Патриоти, които непрекъснато експлоатират темата, за да генерират антиевропейски настроения и да ги използват в собствената си изборна кампания. Учудващо е, че към това семейство вече можем да добавим и българските социалисти. При Нинова има сериозен завой на БСП в националпопулистка посока. Тя сега по ключови политики се разминава с нейното уж европейско семейство на европейските социалисти. Истанбулската конвенция е „черешката на тортата“, но ако вникнем и в антиимигрантската позиция на БСП, силно проруските и до голяма степен антиевропейски възгледи, която тази партия споделя – струва ми се, че този въпрос има ясен и категоричен отговор.
Има още две парламентарно представени партии, които трябва да се позиционират. ДПС в някакъв смисъл винаги е била проевропейска. Проблемът е, че освен това тя е и партия с изразен бизнес профил, в който има непрекъсната търговия между геополитическо позициониране и конкретни интереси на фирми и медийни групи, свързани с ДПС.
Остава ГЕРБ. Те са в коалиция с Патриотите и големият въпрос е дали ГЕРБ „цивилизова“ и „нормализира“ бълг. националпопулисти или тече обратният процес на „патриотизация“ на самия ГЕРБ. И двете хипотези имат аргументи в своя подкрепа. Относно второто – имаше поредица от позиции, в които Борисов зае страната на Патриотите, като тръгнем от Скрипал, Истанбулска конвенция, антиимиграцията . Най-знакова беше подкрепата, която оказваме на Орбан заедно с шепа държави срещу огромното мнозинство на ЕС и то за режим, за някои от чийто действия, като затваряне на университети, няма оправдание.
Един от интересните процеси, които трябва да бъдат следени, е позиционирането на ГЕРБ и доколко тази „патриотизация“ ще продължи.
До какво може да доведе това антиевропейско говорене и действия?
Един от аргументите – и БСП дълго го използваше – е, че това говорене се използва предизборно и като минат изборите , се променят нещата. Може би някъде със Станишев това работеше. Сега ГЕРБ се опитват да правят същото. Тази „патриотизация“ може би е по посока на провличане на гласове, но когато дойде до решения, ГЕРБ биха казали “гледайте какво правим, не какво говорим“. Проблемът с такава позиция е, че тя създава обществени настроения, които не могат да се управляват. Думите създават очаквания и настроения, а тези настроения създават натиск върху управляващите. В този смисъл самият ГЕРБ от тази своя амбивалентна позиция няма как да следва своя последователна линия. Да вземем руските проект – „Белене“ и различните варианти на „Руски поток“ : ГЕРБ е заемал всички възможни позиции по темата и самият факт, че се стига да непоследователност, е показателен за проблемите и цената на амбивалентността и говоренето на неща , които уж не ги смяташ.
У нас предстоят два вида избори през тази година. Управляващите като че ли на практика премахват машинното гласуване и не правят стъпки към осигуряване на честен вот. Очаквате ли такъв да има, или пак ще стигнем до момента, в който чужденци ще трябва да наблюдават честността на изборите?
Не съм привърженик на тезата, че честността на изборите зависи от едно технологично решение. Истината е, че, през последните години особено, изборите започнаха да се печелят от „изборни машини“. ГЕРБ има такава машина – Цветанов е добър оператор, знае кои конци да дърпа, ДПС има такава машина, БСП – също в определени райони. Тези „машини“ са свикнали да набират гласове без винаги да се съобразяват с правилата. Това е усещането, а според мен това е и реалността. Има цели региони в страната, в които набирането на гласове става с раздаването на пари, кебапчета или през разни зависимости. Това е нещо меко казано скандално за една европейска държава. От членовете на ЕС не се сещам за държава с такъв проблем. В този смисъл най-тревожен е фактът не дали една или друга политика се отхвърля, а че няма сериозно усилие от страна тези трима ключови играчи да променят нещата към наистина честен избор. В този смисъл очаквам изборите да са такива, каквито са били през последните години. Нямаме индикация за някакво подобрение, нито че основните играчи, от които това зависи, имат желание да променят ситуацията.
