Изборът на нов Главен прокурор на Републиката очаквано предизвика разнопосочни реакции. От една страна, тъй като кандидатурата на Иван Гешев се оказа единствена. От друга, защото за първи път прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се обедини в подкрепата си за неговата кандидатура. В същото време, политическото противопоставяне на терена на съдебната власт придоби още по-отчетливи измерения. Гражданският протест фокусира енергията си върху личността и модела на действие на сегашния заместник на Главния прокурор. Освен всичко друго, след „отпадналата необходимост” от предсрочни избори след изборите за Европейски парламент и по-малко от 90 дни преди местните избори, мнозина си дадоха сметка че изборът на Главен прокурор е по-важен от стратегическа гледна точка.
Конституцията и законите изградиха фигурата на Главния прокурор като една от най-влиятелните и независими институции в държавата. Твърде много зависи от това как ще бъде реализиран един толкова дълъг мандат, включващ толкова много ключови правомощия. В условията на висока степен на централизация на прокуратурата, нейната ефективност в огромна степен зависи от това кой и как изпълнява задълженията си като Главен прокурор. От неговите действия или бездействие зависи как се спазват законите в България.
Нито един от предишните главни прокурори не е бил прокурор, не е повдигал и поддържал обвинение пред съд. Юридическата кариера на досегашните главни прокурори не беше част от прокурорската професионална общност. Това не е само проблем на политическо влияние, но и на относително ниската степен на автентично професионално представителство. За първи път предстои да бъде избран прокурор, който получи единодушната подкрепа на собствената си професионална общност. Това означава, че Иван Гешев в съществена степен олицетворява представите на колегите си за ролята и модела на поведение на един прокурор.
Кокурсната процедура за избор на Главен прокурор, която беше в основата на дебатите през изминалите години, практически се обезсмисли при липсата на алтернативна кандидатура. Решението на министъра на правосъдието да не предложи друг кандидат сложи край на този въпрос. Мотивите на министъра са разбираеми, доколкото направеното от него предложение би трябвало да се възприема като кандидатура на правителството, която да се конкурира с кандидат, подкрепен от професионалната общност. Ако Кирилов беше направил алтернативно предложение, предмет на дебат щеше да бъде амбицията на изпълнителната власт да се намеси във функционирането на съдебната власт. Затова той предпочете да не издигне кандидатура и по този начин кандидатът на професионалната колегия се превърна и в кандидат на правителството.
Напълно безсислените консултации, които инициира президента Радев създадоха подходяща среда за политизиране на въпроса, без дори да го поставят по същество. Ако в началото на 90-те години беше важно Главният прокурор да бъде максимално независим от развитието на политическия процес, за да може да изпълнява ефективно своите функции, то днешната реалност изглежда много по-различно. Липсата на политическа воля за промяна в модела на функциониране на прокуратурата ограничи нейната ефективност и увеличи още повече залога на избора на конкретна личност, която да изпълнява правомощията на Главен прокурор.
Мандатът на Главния прокурор не се оказа достатъчна гаранция, за да бъдат завършени големите дела срещу комунистическия режим. Въпреки властта си, Главният прокурор не се оказа достатъчно ефективен в наказателното преследване на престъпленията, свързани с трансформацията на собствеността, политическата корупция и новите форми на организирана престъпност. Същите тези правомощия се оказаха недостатъчни, за да бъде проведена смислена структурна реформа в рамките на самата прокуратура. Заради всичко това, темата на несъстоялия се дебат би трябвало да бъде конституционна и законова промяна в самия статут на Главния прокурор, преди изобщо да е започнал спор за това кой ще бъде номиниран. Това можеше да направи президента, ако наистина разбираше значимостта на този въпрос, защото той има право на конституционна инициатива.
Годишният доклад на Върховна касационна прокуратура показва изключително високи стойности на успеваемост. Според него, всъщност ние имаме една изключително ефективна прокуратура, която в някои райони успява да достигне до осиъдителна присъда в 100 % от случаите! Но, това означава само, че прокурорите повдигат обвинения само, когато има висока вероятност от постигането на присъда. Има административни бариери, които се оказват по-важен фактор от преследването на престъплението, дори и когато няма гаранции за успех. Това е един от най-тежките ефекти на сегашната структура и модел ан прокуратурата – прокурорите нямат воля ирешителност да бъдат адвокати на публичния интерес, дори и тогава, когато има риск да не постигнат осъдителна присъда в съда.
Вместо да дебатираме по тези въпроси, достигнахме отново до ситуация, при която спорът за качествата на конкретната личност заглушава и обезсмисля дебата за правомощията на самия Главен прокурор. Политическият акцент е върху бъдещите действия на онзи, който ще бъде избран през октомври и в много по-малка степен – относно възможното бездействие и неговите причини. Опасенията, свързани с целенасочено преследване и действия в интерес на корпоративни субекти и политически интереси от страна на прокуратурата, показват до каква степен всъщност сме пренебрегнали ролята на съда. Защото именно съдът е гарант за демокрацията.
Част от артикулираните чрез протестите рискове могат да се превърнат в реалност само ако съдът не получава нужната обществена подкрепа. Идеите за промени в закона в последния момент, когато процедурата за издигане на кандидатури вече е приключила, показват само какво е равнището на правна култура в българското общество. Това не означава, че те няма да бъдат ефективно политически мобилизирани. Даже напротив, има всички възможности гражданския протест да придобие все по-отчетливите характеристики на политическо противопоставяне. Но, то няма да даде отговор на основните въпроси, свързани с мястото и ефективността в действията на прокуратурата в защита на публичиня интерес и върховенството на правото.
