Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Центъра за либерални стратегии в София. От 2003 той е асистент в Стопански факултет на Софийския Университет, член на УС на Българската Макроикономическа Асоциация, като в периода 2005 до 2009 е и негов председател.
Интересите му са в областта на макроикономиката и паричната теория и политика, политическа икономия, икономика на прехода, икономика на растежа и развитието, нова институционална икономика. В университета преподава курсове по макроикономика, пари и банки и по нова институционална икономика.
Изминалата година бе определено добра икономически за Европа – най-силната за последните десет години, силна се очертава и за Източна Европа. При този гръб къде сме ние?
В края сме на 2017, но икономическите данни са все още далеч от окончателния си вид. Спомнете си само, че при първата ревизия ръстът в България за 2016-а беше повишен с половин процент, което никак не е малко.
Представянето на европейската икономика досега през 2017 се влияе от много фактори и те към сегашния период, очевидно, са се стекли благоприятно. Важен отделен положителен фактор е постепенното институционално подреждане на „европейския дом“ след неразбориите с различните кризи. Но като цяло очертаващият се растеж от около 2.5% годишно продължава да е по-скоро слаб, особено защото говорим за възстановяване след рецесия – или ( в случая с ЕС) за възстановяване дори след двойна рецесия – през 2009-а и 2012 г. За мен важният въпросът е не защо ръстът в ЕС е добър 2017, а защо е толкова слаб в историческа перспектива.
На този фон представянето на българската икономика е добро. Ръст от около 4% годишно, което в нашия случай прави ръст от над 4.5% на човек от населението, е добър в исторически план, ако се абстрахираме от доста еуфоричните три години преди кризата.
Не може да се каже, че икономиката ни не е положително повлияна от лекото ускоряване в Европа. Но определено си струва да се обсъжда едно – защо ръстът не е по-бърз. Тук може да се говори много, но в крайна сметка всичко се свежда до едно: проблемът ни е неправенето на реформи. С особена сила това важи за две неща: архиреформата в правната система, без която нищо в дълга перспектива не може да стане много по-добро, отколкото е сега, и реформата в производството и поддръжката на човешки капитал (по-известни като образование и здравеопазване).
Липсата на тези две реформи неизбежно тежи върху все още значителната способност на българската икономика да расте и в крайна сметка ще продължи да я ограничава на нива, които, сигурност, няма да ни харесат. Особено в сравнение с други страни. Не успяваме да сме сред най-бързите от новите членове на ЕС главно защото не правим реформи, реформи, които други отдавна са направили или поне започнали.
А колко добра е българската икономическа година по особено важните за тонуса показатели инвестиции и износ?
За съжаление, и през 2017 продължава кризата в привличане на чужди инвестиции и оттам кризата в образуване на нов производствен капацитет в стопанството. Вярно е, че капиталообразуването през тази година отбелязва реален ръст, но той би трябвало да е доста по-бърз, ако ще захранва дългосрочно увеличение на потенциала на икономиката и оттам – дългосрочен растеж и забогатяване.
Основната причина е пак, вече споменатата, липсата на реформи и особено неприветливото отношение на властта към бизнеса, държавно спонсорираното неравенство в игралното поле за различни предприемачи, незащитеността и негарантираността на имуществените права, неефективното налагане на изпълнението на договори.
България не отбелязва какъвто и да било напредък по тези въпроси, а по някои от тях нещата стават дори все по-зле. Поради което подобни и/или съседни нам държави, които все пак отбелязват някакъв напредък по тези фронтове, привличат все повече и повече инвестиции – и това важи не само за Румъния, която е като нас член на ЕС, но и за страна извън ЕС като Сърбия.
Продължава ли изтеглянето на капитал извън България, констатирано предишни години – както на външни фирми, базирани у нас, така и на по-големи чисто български?
Продължава, факт, тенденцията дори се задълбочава. Капитал от България все по-видимо започва да напуска държавата и да отива да инвестира при съседите. Както показва балансът по текущата сметка, през последните 4 години тенденцията капитал нетно да напуска страната е трайна. Предприемачите вместо да реинвестират в България и да разширяват капацитетите си тук, изкарват печалбите си навън и инвестират там. Това важи, наистина, както за чуждестранни, така и за български предприемачи.
Последица от всичко това е повишението в баланса на нетния износ на стоки и услуги, където вече трета година салдото е положително. Традиционното икономическо мислене в България от една страна би дало положителна оценка на този факт, но от друга, както вече казах, това конституира напускане на капитал от страната. Свързано с износа – макар да има известно подобрение – в структурата на износа от България продължава да има относително голям дял на суровини и първично преработени стоки. И не е ясно кога и дали българското стопанство ще се основава на по-интензивни типове растеж.
И бизнес, и физически лица дълго време след кризата държаха сериозни пари спящи, което буди немалко въпроси при сегашните почти нулеви лихви на банките за депозити? Има ли промяна последната година, достатъчно добре ли работят и подобрените кредитни възможности?
Отдавна отмина времето на истинското държане на парите спящи – под матраци и, образно казано, в буркани. Данните показват значително затихване на това явление през последните две десетилетия. Има видимо раздвижване на спестяванията на хората и в небанкови посредници например, взаимни фондове или животозастрахователни дружества, други.
Кредитът в икономиката определено нараства след като премина през кризисен период – след фалита на КТБ, ликвидната атака срещу ПИБ и още няколко банки, стрес тестовете и прегледа на качеството на активите. Основна причина да не расте по-бързо е, че, както казах, капитал излиза извън страната и там кредитира. Нулевите лихви специално имат не особена ясна роля. Икономически теории има и в двете посоки: от една страна, нулевите лихви би трябвало да дестимулират спестяванията; но от друга пък, ако желанието на хората е да поддържат определен темп на нарастване на покупателната способност на спестяванията, те би трябвало да посрещнат намалените лихви с по-големи, а не с по-малки спестявания всеки месец.
Пак опираме до вече коментирания проблем – не само чужденци не виждат сериозни причини да докарват спестяванията си у нас, а и все повече българи предпочитат да извадят спестяванията си навън. И това положение далеч не е от днес, ние в България имаме такъв хроничен, исторически стопански проблем – на неспособност да се генерират спестявания вътре и с тях да образуват нов капитал и производствен капацитет. Всички периоди на добри времена в българската стопанска история са периоди на голям нетен приток на капитал отвън. А сега се случва обратното. И въпреки това икономиката расте – с над 4% годишно на човек. Въпросът е дали това е краткотрайна конюнктура, може ли положението да бъде удържано за дълго време.
Голямо говорене пада и вътре, и отвън – откъм ЕС, че България покрива най-вече икономическите критерии за прекрачване на стената към Шенген и еврозоната, но си оставаме с говоренето. Изглежда дори, че на самите нас не ни достига амбиция, няма ги екшънплановете на една Хърватия например – впечатляваща амбиция и впечатляващ екшънплан с цел влизане в еврозоната преди страната им да поеме европредседателството през 2020 – а?
Тук нещата опират до сложната динамика на непрекъснатото договаряне и предоговаряне на ниво ЕС. ЕС, колкото и да твърди обратното, не е съюз на правила и закон, а на непрекъснато пазарене и предоговаряне, много често задкулисно. Не сме в Шенген или в ОКМ2 (обменно-курсов механизъм 2) не защото не покриваме формалните, според правилата и законите, критерии, а защото неформално някой от партньорите не ни иска там и де факто налага вето на нашето придвижване. Най-често този партньор или тези партньори правят това с доста добри аргументи, от сорта на това, че поради липса на правна система, на която може да се разчита, и самата България би била партньор, на който не може да се разчита. Националната гордост настрана, но това е твърдение, което в огромната част от важните случаи е съвсем вярно.
По въпроса с еврозоната, ветото се налага от Европейската централна банка. През тази година изглежда, че възраженията на политическо ниво из столиците на ЕС срещу приближаването на България към еврозоната чувствително намаляха, дори почти изчезнаха, в някои случаи дори се превърнаха в гласна подкрепа.
Но откъм Франкфурт мълчанието определено продължава …
Откъм Франкфурт наистина няма мръдване дори на йота. Поради което и на финансовия министър му се налага да е много въздържан, премерен и предпазлив. Не може да си позволи да е особено активен, защото може да получи много скъпо струващ публичен отказ. Малко е като с годежа: преди да си сигурен, че булката ще каже „да“, по-добре не питай, защото ако каже „не“, нещата приключват. А ЕЦБ не е показала и грам ентусиазъм да бъде питана. Аз съм почти напълно сигурен, че почвата е била пробвана по неформални начини.
А може ли в България да има и повечко вътрешни интереси, лобистки съпротиви, които да ни спъват допълнително?
И тази тема си струва анализите, струва си въпросът дали тук, вътре няма достатъчно влиятелни кръгове, които биха загубили позиции и може би дори инвестиции при по-съществено придвижване на България към еврозоната. Теоретично е възможно да ги има и теоретично е възможно те да влияят и на поведението на държавата.
Доста разнопосочни бяха коментарите за бюджет 2018. Какво предпоставя той – възможности за по-добър икономически ход или обратното – по – скоро за циклене и пак недостатъчен, по оценката Ви, растеж?
Бюджет и дългосрочен икономически растеж, за съжаление, имат един единствен тип връзка: бюджетът може само много да попречи. Но не може да помогне.
Който си мисли, че дългосрочен растеж може да се постигне чрез някакво дълбокомудро манипулиране на бюджета, ще бъде разочарован. В този смисъл бюджет 2018 не изглежда да пречи. Да, можеше да е планиран малко по-консервативно от гледна точка на благоприятната фаза на бизнес цикъла, в която се намира стопанството в момента и да трупа резерви за неизбежните някъде в бъдещето лоши времена малко по-агресивно, но това са сравнително дребни недостатъци. Този бюджет не би трябвало да пречи на българската икономика да расте, стига да преобладават благоприятни за това фактори.
А фактът, че сегашното мнозинство и това правителство, видимо, не предвиждат каквито и да било сериозни реформи (може би с малко изключение в областта на образованието) не е проблем на бюджета, а на политиката – на конкретното сегашно мнозинство и конкретното правителство.
Ако има нещо наистина тревожно, то това е именно тази, пак казвам, липса на политика, което не дава особени надежди за продължително благоприятно стечение на фактори за растеж.
Провеждането на допринасящи за дългосрочния растеж политики опира до бюджета само отчасти и той сравнително лесно може да ги поеме. Примерно, правосъдната реформа почти не изисква каквито и да било пари – там цената, която трябва да се плати, не е финансова, а политическа в лицето на здравата битка, която вкопаните в статуквото интереси в системата, със сигурност, ще поведат. А що се отнася до реформата на начина, по който българската държава харчи парите на българските граждани, то тя не би натоварила бюджета, а напротив – само би отворила значително финансово пространство за много политики, за които сега няма пространство.
