Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Център за либерални стратегии в София. От 2003 той е асистент в Стопански факултет на Софийския Университет. От 2003 е и член на УС на Българската Макроикономическа Асоциация, като в периода 2005 до 2009 е и негов председател.
Има множество научни публикации в областта на икономиката и финансите, както и за обвързаността между корупционната среда и пазара на труда.
Господин Ганев, напоследък много се говори за това, че се увеличават доходите на работещите хора, но сякаш се повишават и разходите им. Можете ли да кажете каква е тенденцията? Имате ли информация какви са доходите на работещите в частния и в държавния сектор?
Това, с което аз боравя са официалните данни от НСИ. Специално по въпроса за доходите и разходите на домакинствата, през последните няколко тримесечия има тенденция разходите да нарастват по-бързо от доходите средно на домакинство. Но разходите продължават да са по-ниски от доходите, тоест, има някакво спестяване, но то сякаш намалява.
Това има две обяснения. Едното е, че разходите на домакинствата се вдигат и те не успяват да насмогнат. Другото – понеже виждат пред себе си по-добра перспектива, по линия на това, че доходите нарастват заедно с по-голямата заетост и увеличаващата се средна заплата, домакинствата се чувстват уверени, поради което не спестяват чак толкова много.
Може би двете едновременно работят за различните типове домакинства.
Що се отнася до общото повишаване на жизнения стандарт – и доходите, и разходите нарастват по-бързо от инфлацията. Тоест, тъй като общата покупателна способност нараства, домакинствата правят повече разходи, но основно купувайки си повече неща, не защото нещата стават по-скъпи. Но всичко е много индивидуално.
Трето – структурата на разходите на домакинствата и какво показва тя. Това, което наблюдаваме от началото на този век е много сериозно намаляване на дела на разходите за храна, известно увеличаване на дела на режийните разходи и по-сериозно нарастване в разходите за свободно време и култура. Това показва известно увеличаване на средния стандарт на живот.
Справедливо ли е наетите в държавния сектор да плащат по-ниски осигуровки? И още нещо – справедливо ли е само чиновниците да получават 13-та и 14-та заплата? Не е ли по-добре, когато има излишък, всички наети работници да получават по равно пари?
По-рано Вие ме питахте какво е съотношението на заплатите между частния и публичния сектор – разликата не е особено голяма, поне по официалните данни – под 100 лв. на месец при средна заплата от 1200 лв. на месец. Тенденцията е тази разлика да намалява – тоест, в частния сектор да се качва малко по-бързо, отколкото в публичния сектор.
Що се отнася до по-малкото осигуряване на лицата в публичния сектор – то не е справедливо по отношение на структурата на пенсионната система. Ако ставаше въпрос за частни фондове е друго. Но българската пенсионна система е т.нар. солидарен или по-правилно – разходо-покривен стълб. При него всички пари, които се плащат, влизат на едно място и от тях се плащат пенсиите на текущите пенсионери. Те не се спестяват за някога, когато сегашните осигуряващи ще се пенсионират, те отиват да плащат сегашните пенсии. Съответно, това, че се плаща по-малък процент от страна на държавните служители, означава, че по-голяма тежест пада върху частния сектор. В този смисъл може да се разглежда като не много справедливо.
По отношение на 13-та и 14-та заплата в публичния сектор, аз намирам тази традиция за особено порочна. В нормалния свят това обикновено би могло да бъде третирано като вид бонус за по-добре свършена работа от очакваното. Но понеже ние няма как да измерваме създадената от публичния сектор стойност, освен по разходите, всъщност се оказва, че изкуствено се вдига стойността на публичния сектор, без да знаем дали тези хора, които получават 13-та заплата са станали по-производителни.
В частния сектор, ако финансите на фирмата позволяват, това означава, че служителите са си свършили добре работата и съответно тези пари могат да бъдат разпределени.
В този смисъл, сигурно е по-добре да се повишат заплатите на хората в публичния сектор, вместо да им се дават тези допълнителни заплати.
Що се отнася до идеята, че като има излишък, той трябва да бъде похарчен по равно за всички – аз съм привърженик на идеята, като има излишък, да спре да го има. Тоест, ако държавата толкова добре си разпределя бюджета, че тези приходи, не просто й стигат, но й остават, моята идея е да не ги взимаме от хората, като се намалят данъците.
По много начини могат да се намалят данъците, но според мен, трябва да се мисли в две посоки – намаляване на общата ставка по ДДС (минималната ставка за ЕС е 15%) и да се намалят осигуровките, а недостигът в пенсионната система да се поемат от общите приходи.
Това, към което трябва да се стреми държавата, е да се взима по-малко от хората, а не после като дойдат повече пари правителството да се чуди какво да ги прави.
Говорили сме с Вас и преди по тази тема, но тя е много важна – политиките за младите. В този бюджет сякаш нямаше достатъчно пари за развитието на младите хора. Не отиват ли твърде малко пари при младите, а твърде много при възрастните? С други думи – взема ли държавата от младите, за да дава на старите, които интензивно гласуват и по този начин откупва ли си властта, и печелят ли се симпатии с нашите пари?
Би било крайно наивно да смятаме, че на текущите политици не им минава точно тази мисъл през главата. Каквото и да си говорим, те се стремят към власт. Те са гладни за власт, за тази цел трябва да останат на власт, тоест трябва да бъдат преизбрани. Да игнорират гласовете на толкова голям блок хора, които активно гласуват, само защото, теоретично е правилно да се създават стимули за младите хора, защото теоретично се очаква да гласуват, би било наивно да се очаква.
Според мен, политики спрямо младите хора в света имат изключително сериозна история на неефективност. Единствената държава в света, за която може да се говори, че в някаква степен има ефективност на демографските политики, е Франция. Но тя до такава степен е изключение, че голямото чудо е защо там се случва, а не защо навсякъде по света не се случва.
Ако държавата иска да помага на младите, няма да е резултат от някакви пари, които се дават в посока на младите.
Младите реагират на подобряване на перспективите пред собствения си живот, както те го виждат. Всеки млад човек има планове за бъдещето и когато те виждат някаква сигурност в своето бъдещо развитие и положителни тенденции, включително финансово, те реагират. Когато не ги виждат, реагират по друг начин.
Докато не се оправи правораздавателната система, младите няма да виждат добра перспектива в България, каквито и бюджетни разходи да се насочат към тях, няма да раждат деца, а най-вероятно ще емигрират.
Реформи в посока по-добро действие на правораздавателната система, която създава усещане за някаква справедливост в обществото, тогава най-вероятно и младите ще реагират.
Това се видя съвсем ясно, когато беше много тъмна перспективата пред България преди 22 години и когато изведнъж се просветли. Епизодът 97-8-9 година беше много интересен. Каква беше реакцията на раждаемостта? Това беше първият път от половин век насам, когато имаше рязко увеличение на раждаемостта в България. Просто, защото хората видяха някакво положително развитие.
Ако някой иска да реши демографския проблем на България, хубаво би било да помисли как да направи така, че младите да видят перспективи за себе си в тази страна, а не да им дават пари.
Преди няколко месеца правителството обеща, че до средата на юли 2019г. България вече ще е в чакалнята на еврозоната. Има ли признаци това да се случи скоро? Имате ли информация подадени ли са всички необходими документи?
Тези съобщения винаги излизат в петък късно вечер или в неделя следобед. ЕЦБ няма да направи подобно важно съобщение освен през уикенда, защото, ако го направят през работната седмица, това ще създаде големи турбуленции на пазарите.
Няма да стане до края на юли. Но засега нещата не изглеждат много песимистични. Този срок до края на юли беше фиксиран в т.нар. пътна карта за България за едновременно членство в банковия съюз и ERM II. Преди година се реши, че е добре тези две неща да станат едновременно (между другото наблюдаваме, че същото се случва с Хърватска – тоест, България създава прецедент за всички следващи страни). Тази пътна карта беше разписана, дори на сайта на МФ има страница със срокове. Предполагам, че до края на юли ще съобщят резултатите от всички стъпки. Дали нашите партньори от ЕЦБ и Брюксел ще се съгласят, че са изпълнени, е друг въпрос.
Няма да стане до края на юли. Но от друга страна, това, което слушам да говори министъра на финансите е, че има сериозно очаквания, че до края на годината може да се случи. Сега минаха проверката на качеството на активите и стрес-тестовете на шестте банки, ЕЦБ излезе с резултатите.
Както вече започнахме да свикваме, едни и същи две банки имат проблем. Винаги, когато излезе съобщението, че имат проблем, то веднага бива покрито със съобщението, че се решава, но следващият път пак имат проблем и така… Най-вероятно ще се поиска доказателство, че тези две банки са се рекапитализирали докъдето трябва, в рамките на тази година. Има още изисквания, включително промени в рамката за управление на държавни предприятия, за прането на пари – парламентът вече прие някакви неща, но те трябва да бъдат прегледани. След това идва тънкия момент – всички страни членки от еврозоната да се съгласят България да бъде приета в ERM II и ако това стане, наистина до края на годината може да се случи.
