Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет.
Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ .
Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет.
От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.
От години медиите упорито излъчват материали, свързани с агресия. Обществото е раздвоено в оценката си за този подход и неговото социално отражение. За мнение относно тенденциите и бъдещето на това явление „Дебати.бг“ потърси медийния експерт Георги Лозанов
Г-н Лозанов, заливат ни с медийно съдържание, свързано с насилие. Не отблъсква ли това зрителите от телевизията, по Ваше мнение?
Това е стара тенденция, за която няма еднозначен отговор. Когато става дума за реално човешко страдание, а не за фикция, за филми, медията е длъжна да дава информация – това е основна нейна функция. Оттук нататък всичко е въпрос на баланс – доколко можеш да представиш така нещата, че да не са травмиращи. В това отношение има правила да не се върви към самоцелно предизвикване на страдание на хората, жертвите и техните близки, да се уважи тяхната лична неприкосновеност. Когато това е спазено, няма как новините да не показват тази част от живота, макар че тя е тежка за приемане.
Страдат ли жълтите вестници, които имат такава практика? Има ли опасност загубата на баланса, за който говорите да „отреже клона“ на телевизията?
При вестниците стана нещо по-особено, те пострадаха от технологичните новости и се обърнаха към „жълтата“ и „черната“ тематика, за да оцелеят, така че при тях стана по-скоро обратното – те се хранят от това, за съжаление. По отношение на телевизиите трябва да се има предвид, че съществува едно по-възрастно поколение, което се чувства травмирано от живот тук, чувства нежелание повече да бъде свидетел чрез медията на човешките страдания. Журналистиката, обаче, е драматичен тип отразяване на света, в природата й е да отразява трагедиите. Ако представя един спокоен живот, той не представлява интерес. Затова представя проблеми и драми пред хората, за да ги предпазва.
Има ли вероятност хората от травмираното поколение да спрат да се доверяват на медиите, поне на традиционните?
Това е възрастно поколение, което няма голям избор, едва ли ще се обърне към новите медии. Това ще направят младите, не защото са травмирани, а защото им предлагат бърз и близък до тях начин за възприемане на картината на нещата. В това отношение традиционните медии са анахронични.
Значи ли това, по Ваше мнение, че проблемът с агресията в медиите не е чак толкова остър?
Аз не виждам чак такъв проблем в агресията, виждам един друг много голям проблем – този с „вторичната виктимизация“. Това е представянето на близките на жертвите на нещастия по начин, който да събуди сложни колективни емоции, да провокра любопитството ни към чуждото страдание. Това любопитство, в което се съдържа успокоение, че самият ти не си жертвата. Такъв тип представяне на човешките трагедии се доближава до сензационната журналистика в лошия смисъл на понятието. Мисля, че това е проблем в нашите медии.
Смятате ли, че има нужда от регулации на този подход на медиите?
Регулацията я има в Закона за радиото и телевизията, в клаузите за етичната неприкосновеност, които трябва да се прилагат. Аз много съм настоявал за това. Сега, доколкото знам, Съветът за електронни медии има друг подход. Той сезира етичните комисии, тъй като в етичните кодекси е задължително да се пазят жертвите на трагедиите при отразяването и да не ги превръщат за втори път в жертва.
Неспазването свързано ли е с някакви санкции?
Няма санкции, етичният кодекс по-скоро дава предписания за поведение. Санкциите минават през Закона за радио и телевизия, затова смятам, че в него трябва да се търсят регулаторните инструменти, с които да се възпрепятстват медиите да правят безскрупулно отразявана на трагедията.
Насилието е част от живота и неговото отразяване по определен начин няма да го поправи. То продължава да си функционира. Виждаме начина, по който бе арестувана тази кметица /Десислава Иванчева – бел. ред./ – по един зрелищен начин, по който преди да бъде осъдена, вече, така да се каже, е наказана. Това е нещо, което телевизията не може да оправи, то се случи в самия живот.
