Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет. Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ . Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет. От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.
С какво кризата с коронавирусът промени медиите у нас? Станаха ли те по-предпазливи заради предписанията на закона за извънредното положение, свързани с фалшивите новини?
Медиите, общо взето, проявиха голяма обществена отговорност в тази ситуация. Нещо специфично, което досега не е било видимо, е, че тъй като нещата са много неясни и тревожни, медиите много силно се опряха на институциите и преди всичко на Щаба. В практически цялата медийна среда отразяването на пандемията беше темата, която водеше и практически изчерпваше дневния ред. Става въпрос за диалога с Щаба и произтичащите от това материали, реакции и т. н. Така че се върнахме в едно време от моята младост, когато имаше само една телевизия. Сега по телевизиите всичките предават едно и също, цялата среда се наводни с проблематиката на коронавируса със силен фокус върху гледната точка на институциите. Мисля, че това е отговорно от гледна точка на представянето на проблематиката, в някакъв смисъл обаче то е рисковано, ако се превърна в устойчива практика в телевизиите. Властта са разглези много в това отношение, защото медиите този път с голямо доверие към ней предаваха изцяло нейните позиции, а пък и медиите се разглезиха затова, че нямат нужда да търсят други източници, а имаха брифинга на Щаба, и даже имаше една сериозна носталгия, когато той прекъсна.
Според Вас има ли сериозна опасност медиите да не се върнат в нормалното си състояние, когато приключим с кризата?
Има такава опасност. Тя започна от това, че тази институционална гледна точка беше важно да бъда предадена, защото е част от защитата на населението, обаче в другите европейски държави много повече се подлага на дебат цялата ситуация около коронавируса – и в медицински аспект, и в социален. Тук някак си има едно предоверяване на това, че трябва да се приеме тази гледна точка и след това на всички, които имат възражения, започва да се гледа като на повече или по-малко опасни за хората. Всяко едно нещо в демократичната среда трябва да бъде обект на дебат. Това не значи да не се спазват мерките, но значи хората да участват във формирането на мнение за това, което се случва. В полза на здравето беше подценено общественото мнение на населението.
Нямате ли впечатление, че дебатът се измести в социалните мрежи?
Аз говоря за традиционните медии в случая. Дебатите във „Фейсбук“ и социалните мрежи – това е една рискована територия, защото там действително има свобода и произволни мнения, а по отношение на такива важни ситуации и кризи е много съществена достоверността. Социалните мрежи нямат система за гарантиране на достоверността на това, което минава през тях.
Имаше медии, които поставят под съмнение твърденията на щаба. Това ли са свободните, перспективните или по-надеждните медии?
Аз не смятам, че трябва да се поставят под съмнение твърденията на Щаба. Аз смятам, че трябва да се търсят и други гледни точки. Това не значи, че поставяш една гледна точка под съмнение, а че даваш на хората правото на информация, когато тази информация е плуралистична, когато всички гледни точки участват, а всеки за себе си може да си формира мнение. Всъщност това е правото на мнение – да може сам да си го създадеш по главните въпроси. Не казвам, че трябва да бъде отричана гледната точка на Щаба. Тя има голяма популярност, поне ако се съди от рейтинга на ген. Мутафчийски, който е негово лице. Не е целта това да бъде опровергавано, но непременно е цел хората да знаят всички гледни точки, да могат да участват в този дебат и сами да формират позиция.
В известен смисъл това бяха дефицити. Смяташе се, че ограничаването на информацията до официалната гледна точка ще помогне на защитата на хората, а аз не съм сигурен в това.
Като говорим за различни гледни точки, бихте ли могли да направите някаква класификация на българските медии по някакъв съществен признак или признаци?
Извън контекста на кризата има медии, които са с откровени зависимости, партийна медии. Има и национални медии, които се опитват да поддържат някаква форма на плурализъм. На мен сега с историята около коронавируса ми направи впечатление, че имаше медии, които се опитаха да натупат публичен капитал – представители на жълти медии, по отношение на които е имало съмнения, изведнъж се оказаха водещи в диалога с институциите. Пандемията се оказа една сцена, на която може да се извършва имиджово строителство – и от страна на самите медии, и от страна на политиците, и от страна на експертите. Въобще в този момент, тъй като вниманието е съсредоточено в проблема, всеки, който има връзка с него, и всеки жест изглежда придобива специално значение. В този смисъл имаше много имиджови акции, включително под форма на благотворителност.
За поредна година България е на 111-о място по свобода на словото. Виждате ли светлина в тунела?
Това май е за трета година. За мен даже е изненадващо, че останахме на същото място, като миналата година, защото тази година беше най-големият медиен скандал за целия преход, а именно спирането на програма „Хоризонт“ за 5 часа. Като при това не се стигна до яснота по чие желание и под чий натиск това се е случило. Така че мислех, че това ще ни смъкне и по-надолу в класацията. Мисля, че този случай не беше отчетен, което беше странно. Разбира се, тези места са много условни. Не твърдя непременно, че това е обективното място на България, но че не можем да обърнем тенденцията е ясно, а случаи като този в радиото само задълбочават проблема.
Бихте ли дали обобщена оценка на дейността на медиите по време на кризата?
За коронавируса е много важно да се подчертае, че в информационната политика действително те си свършиха работата. Дори не мисля, че имаше много фалшиви новини, които бих могъл да идентифицирам. Разбира се, има конспиративни сценарии, но в такъв момент важни стават медиите, в които имаме доверие, защото всяка недостоверна информация може да доведе до големи щети.
Имаше и нещо специфично – през медиите имаше опит да се управлява движението на хората и върху медиите да пада вина, ако хората не спазват мерките. Мисля, че не е такава функцията на медиите. Те трябва да представят темите в тяхната пълнота, а пък има други механизми – законови и административни – чрез които се охраняват мерките. Т. е. днес да не кажете нещо, в отражение на което което утре хората да не спазват мерките. В началото имаше и произтичаща от институциите риторика на страха, чрез която се създаваше надеждата, че може хората по-добре да спазват мерките. Аз не мисля, че страхът е добър механизъм да накараш хората да ги спазват, защото той е присъщ на по-просветени общности. Културният човек се страхува. Ако е по-елементарен, няма усещане за бедствие, ако не го е сполетяло пряка и затова няма и страх от него. Така че ако решиш да плашиш някого публично, всъщност плашиш тези, които няма смисъл да плашиш, тъй като и без това можеш да ги убедиш с доводи.
Така че тази риторика на страха беше, според мен, излишна.
