Участвах в телевизионно предаване. Беше в деня, в който македонският парламент ратифицира с крехко мнозинство (61 гласа от 120) договора за добросъседство с България.
Казах, че македонците са поставени под силен международен (американски най-вече) натиск да изчистят проблемите със съседите си, понеже Вашингтон ги иска в НАТО, че ратификацията на договора е знак, че най-после и на Балканите договорите се подписват, за да се изпълняват и – най-накрая – че народностните разлики между българи и македонци не са големи и че най-хубавото би било на Девебаир да няма граница, както няма например между Франция и Германия.
По едно време се обади зрител, наруга водещия, че кани хора, дето нищо не знаят за Македония и ме посъветва да съм идел в някоя библиотека, та да се ограмотя.
Прекарал съм в библиотеки повече време от средностатистическия българин, а и вкъщи си имам книги за едно по-малко читалище.
Това както и да е.
Втрещи ме друго. Зрителят рече, че сърбите напуснали почтено македонската земя, договорът с България бил, за да бъде уязвена Русия, не мен ни ми отивало да искам да вземем Македония, а освен това не съм бил правил разлика между ВМРО на Гоце Делчев и ВМРО на Ванче Михайлов.
Правя разлика. Правя разлика и между ВМРО на Любчо Георгиевски и това на Никола Груевски и знам, че сърбите напуснаха „тази земя“ мирно, понеже се бояха от българската реакция, а и от тази на великите сили и понеже по-важно им беше да направят опит да задържат Косово.
Знам, понеже съм чел, как сърбите са фабрикували сърби по „тази земя“.
В „Гласовете ви чувам“ Димитър Талев, родом от Прилеп, днешна Македония, хубаво го е описал.
„Рипна Йосиф от Рапа, бутна доктора на четата, както беше той, с окървавени ръце и с острото кърваво ножче, бутна войводата и един от четниците там, надвеси се над Алексо викна, задушавайки се от гняв:
— Кажи бре, сърбин ли си или… Не ти ли стига бре!
Едва сега отговори Алексо, като че ли досега бе събирал сили, а и колко бяха вече неговите сили, та и гласът му се чу сякаш отдалеко:
— Българин… Българин съм…“
Та искам да кажа.
След повече от 70 години България и Македония се опитват да излекуват рани, които други са им нанесли, и пак се намират българи, дето жалят повече за Сърбия и Русия, нежели за България.
Гласовете им чувам.
