Годината приключи с избори. На 21 декември каталанците гласуваха за местен парламент. Вотът беше назначен от правителството в Мадрид и на него каталунските националисти удържаха макар и крехка, но победа.
Каталуния се движи към независимост, не веднага, но последователно. А централното правителство на Испания не се види подготвено. Всичко е пост фактум, реакция.
2017 беше белязана от поредица избори. Както каза Марк Рюте, преизбран като министър-председател на Холандия, това беше като европейско първенство по футбол. Четвъртфиналът е в Холандия, полуфиналът – във Франция, финалът – през септември в Германия.
Рюте, който беше принуден да доказва, че не е хомосексуалист, е с характерно холандско самочувствие, но може би е леко поизлязъл от реалностите. Холандия не се класира за Световното в Русия. Така че футболните аналогии в този случай са по-скоро реминесценции за минало величие.
В реалността Холандия е важна за ЕС страна, но не повече, отколкото в момента е важността на националния отбор по футбол.
Франция и Германия си играят в собствената си лига и тази игра все повече прилича на Шампионската лига, както си я представят богатите клубове. „Барселона“, „Реал“, двата „Манчестър“-а, „Байерн“, ПСЖ, „Ювентус“ и после пълнеж.
Във Франция Макрон спечели от нищото и – не че е имало страхове, че Льо Пен ще стане президент, но Европа си отдъхна.
В Германия Меркел спечели за четвърти път, но сякаш вече си отива. По-притеснителното е, че тамошните социалдемократи не успяват да произведат алтернатива. То човек като погледне Шулц и приятелството му със Станишев, няма и как.
Пътьом в Австрия дойдоха на власт консерватори, водени от 31-годишен младеж, но в съюз с националисти и яростни критици на Европейския съюз.
Съвсем накрая на годината в Италия беше разпуснат парламентът и бяха насрочени извънредни избори за 4 март, в които фаворити са десни популисти и просто популисти.
Нищо от апокалиптичните прогнози не се сбъдна.
Европа подрежда политически пъзел, на мнозина той се види доминиран от бежанската криза. Но нещата не са еднопланови.
Има бежанци, има национализъм, има анти-ЕС, даже се забелязва тук-там и про-Русия. Дълбоко под видимите тенденции има и широко разпространено неудовлетворение от съществуващия ред.
Тихите мнозинства търсят алтернатива, но не могат да я дефинират еднозначно. Поради което и политическите системи се люлеят.
Добрата новина е, че Европа – цивилизованата част – все още има механизми да намира решения с чисто политически средства.
За България нещата си остават както си бяха. Ние имитираме политика. И все още, макар и в ЕС, сме на кръстопът.
Или в нормалния свят. Или в мафиотизирания.
И поемаме председателството, Боже мили.
