Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в СУ „Св. Кл. Охридски“.
Координатор е на проекта „Училище без насилие“, който е съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката и на Столичната община.
Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, на няколко книги и учебници.
Г-н Игов, премина ли нашето образование от социалистическата епоха в демократично време и какви са основните му проблеми днес?
Много се съмнявам, че този преход е завършил. Реално в България в момента може да се говори за криза. Тя до голяма степен е в сферата на образованието и това не е мое заключение, нито е някаква вътрешна констатация.
Става дума за факти, които всички вече знаят. Изследванията на различни международни агенции показват един много висок процент на това, което ние наричаме функционална неграмотност – 41%.
Тези постоянни реформи, които се случват, а повярвайте – на всеки 3 до 5 години ние постоянно правим някакви реформи в образованието, на практика досега не дават добър резултат.
Аз съм консултативен психолог и когато при мен дойдат хора с проблеми, първото което ги питам е: какво сте направили досега, за да решите проблема си? И разбира се, търсим друго решение. Много е тъпо едни и същи решения, които не работят, да се прилагат за решаването на същите проблеми. За съжаление ние това правим.
Едни и същи неща се опитваме под различна форма да ги прокараме с цел да направим образованието по-добро, но всъщност много от хората, които пращат всяка сутрин децата си на училище, ги пращат със страх, защото проблемът не е само в това какво учат, а и къде учат.
Като говорим за организация на образованието, преди време Вие казахте, че ученето на две смени изкривява психиката и образованието на децата. Може ли да коментирате въпроса?
Това е най-малкото. Аз бих искал да подходя малко по-глобално, понеже въпросът изобщо е за образованието, а не само за двете смени. Има много модели по света, които казват какво трябва да се направи и какво ние не правим. Досега говорихме какво е положението, а защо е такова и какво трябва да направим, е следващата крачка вероятно.
Факт е на първо място, че трябва да осигурим необходимото финансиране за образованието. Ако БВП е измерител на това какви пари се събират всяка година в държавата и ние се хвалим, че всяка година този БВП става все по-голям, всъщност процентът, който отделяме за образование, е почти последният в Европа. За тази година той е 3,6%. Средният в ЕС е 5% от БВП. Представете си 5% от БВП на Германия, например.
Така че с тези пари, с които постоянно недофинансираме образованието, няма как да постигнем по-добри неща, вкл. да построим новите учебни сгради в големите градове, които липсват. В София липсват поне 15. Парите са първият фактор – те просто не стигат.
Даже навремето, когато планирахме новия закон за образованието, който вече не е нов, идеята беше да залегне точно такава точка – процент от БВП, равен на средноевропейския. За съжаление това не се случи и продължаваме да имаме малко пари там.
На второ място това, което трябва да се направи е наистина много ясна кариерна перспектива за учителите. Някои хора в момента смятат, че като вдигнем двойно заплатите на учителите, ще съберем повече хора. Вероятно е така, въпросът е дали това ще бъдат качествените хора.
Т. нар. кариерно развитие на образованието е една напълно измислена история. Казвам го донякъде, защото участвах в нея. Тя трябваше да бъде направена много бързо преди 9 години и така си остана – недовършена. За един млад човек идеята е не просто да вземе едни пари в началото, а да получи перспектива.
Понеже в момента аз работя с млади хора, виждам, че много от тях са готови да дойдат, да се учат, да взимат ниски заплати, ако имат идея, че след това ще направят съответните кариерни стъпки, за да постигнат реализацията си в живота. За съжаление това в образованието го няма. Така че това е второто.
Третото е, че образованието ни трябва да има по-добър мениджмънт и, разбира се, по-добър начин, по който се финансира цялото образование. Сега се говори, че парите вървят след ученика, т.е. имаме едни делегирани бюджети и повярвайте, много мъртви души.
В много училища се записват разни деца, които я дойдат, я не дойдат в училище. На второ място, не се следи изобщо дисциплината, защото ти не можеш да изгониш ученик, а ако го изгониш…
Спомням си един случай от преди няколко години с един директор на професионална гимназия, няма да казвам къде и кой. Той седеше до прозореца на кабинета си, разговаряхме нещо и той по едно време се обърна към мен и ме попита: „Знаеш ли какво гледам?”, казах му „вероятно учениците долу”. И той отговори: „Не, броя парите, които мога да събера тази година”. До там сме се докарали.
Тук става дума за нормален начин на финансиране, което обаче да е върху реалния брой ученици и върху техните реални потребности.
На трето място, и тук вече стигаме до въпроса за двете смени, е, че децата трябва да учат в безопасна училищна среда. Безопасна не означава да вдигнем огради, да сложим камери на всеки ъгъл и да сложим няколко пенсионери за охрана. Безопасна училищна среда означава децата да са толкова на брой, колкото могат да бъдат контролирани.
Знаете ли колко е този брой? Между 300 и 500. Идеята е, че всеки ученик трябва да познава визуално учителите, които са в училище и всеки учител да познава визуално децата, не само на които преподава, а изобщо децата, които са в училище. Да има контрол, да има респект, хората да се познават, да знаят, че са в един екип, един отбор и да работят заедно. А когато са 1500 деца как точно да се случи това?
Въпросът не е само в това колко е голямо училището, каква е бройката, на колко смени учат децата. Въпросът е в междуличностните отношения между децата и учителите, които в този формат на нашето училище просто не съществуват. Въпросът е не само в двете смени. Въпросът е да бъде разделена училищната система.
И понеже ме попитахте излезли ли сме от социализма в образованието и аз Ви отговорих, че не сме, едната причина за това е т. нар. СОУ – Средно общообразователно училище. Деца, които са събрани на едно и също място в шест големи възрастови групи – от петгодишни, защото има и предучилищна в много училища, до деветнайсетгодишни, когато всъщност напускат училище в 12-ти клас.
Повярвайте, няма такова нещо никъде по света. Нашата класическа образователна система, дошла още от времето на Възраждането, е била разделението на начално, на прогимназиално и на гимназиално образование.
Цялата тази смесица, този конгломерат от различни възрасти, различни учители, много хора, събрани на едно място, двете смени, за които говорихме създава истински хаос. Повярвайте, в училище е някакъв зверилник. Виждал съм как бие звънецът и учителите бягат. На пожар излизат от класната стая и гледат по-бързо да изчезнат. Разбирам ги хората, разбирам какво преживяват в тази класна стая, където вече особено в София се наблъскват по повече от 30 деца.
Докато не решим този проблем с вътрешната среда, всички други неща, които правим срещу насилието, тормоза, за нови методи на преподаване някакви модерни неща или да вкараме вътре по-добрите учители, това просто няма как да се случи.
Средното и основното ни образование действително търпят много критики. Въпреки това голяма част от учениците намират своята реализация и в чужбина и стават много добри специалисти. Как се получава това?
Ами въпреки това. Аз Ви казах – има едни 10% деца, които въпреки това се справят. Разговарял съм с такива деца и те казват, че в училище нищо не учат, че учат в интернет или учат в библиотеката или четат нещата, които са им интересни и така натрупват знанията, които са им необходими.
Да не говорим, че много деца, за да преминат образователната ни система, взимат частни уроци. Ние уж имаме безплатно образование, но всъщност си го плащаме много яко, защото в края на краищата, за да се подготвим да отидем в чужбина, трябва да минем през съответните езикови курсове, подготовка и т.н.
Много хубавото е, че голяма част от вече завършилите млади хора в чужбина, се връщат. Ако видите бизнес сградите наоколо, те са пълни с млади хора, които са се върнали от чужбина и намират тук страхотна реализация. Сигурно в това няма лошо.
Аз не искам да говоря за висшето образование. Всеки да си ходи да учи, където си иска, защото там вече можеш да имаш избор. Говоря за времето, когато нямаш избор – когато попадаш в първи клас, в едно огромно училище, в един зверилник и цял ден не смееш да отидеш до тоалетната, защото там няма камери. Няма кой да види какво може да ти се случи.
Защото когато насилието уж го ограничаваш, а не работиш с него, то се премества някъде другаде – там, където не могат да те намерят. Това не го казвам наизуст. Сериозно – половината от децата в първи клас не ходят до тоалетна, стискат през цялото време, защото ги е страх да стъпят там.
Когато се срещам с учители, правя едно упражнение. Питам ги: кой от вас успя миналата година да си предаде учебното съдържание, моля вдигнете ръка. Вдигат се обикновено една-две ръце в цялата зала. Въпреки промените, които уж се правят по учебното съдържание, то е безумно. Българското училище в момента има формата на обучилище.
Когато образованието е на две смени, часовете са още по-кратки – те са по 40 минути. Тогава всъщност почти за нищо не остава време. Нашите учебни програми, особено в прогимназиалната и гимназиалната степен, повярвайте, са ужасни в повечето случаи. Самите учители го казват, има достатъчно изследвания.
Прекалено много без пряка връзка с реалността. А това, което е нужно на децата ни, е да придобиват повече социални умения за справяне в реалната среда, в която съществуват – интернет, безопасността там, безопасността на улицата. Най-простички неща за това как да отида да си купя нещо или какво да направя.
Виждат ли се тези проблеми на институционално ниво и има ли воля да се променят?
Когато говоря с колеги, както говоря с Вас, те всички се съгласяват с това, което казвам. Но когато дойде време да се правят такива неща, започва едно надлъгване. Колкото и малко пари да има в образованието, там има много интереси.
От една страна са интересите на издателствата, които много биха искали да издават едни огромни учебници на една тежка хартия, добре отпечатани, които да струват много пари, които държавата да им плати.
От друга страна директорите много искат да натъпчат колкото се може повече ученици в училище, за да могат да вземат парите, които се полагат за тях. За да могат да платят по-големи заплати на учителите и да вземат нещо и накрая на годината. Това са много хубави неща, разбираме ги, но от това образованието ни само и единствено страда.
Когато всичките тези интереси се заиграят, се получава този закон, който в момента действа. В началото аз се опитах да повлияя върху неговото правене. Идеята ми беше той да бъде от 40 странички и оттам нататък училищата и общините да имат свободата да правят онова,което е важно и необходимо за дадения регион. Но сега, заедно с допълнителните процедури към закона, той е към 800 страници.
Нали разбирате, че с такова нещо няма как да се управлява образованието? Нали разбирате как т. нар. външно оценяване в четвърти, в седми клас и т.н. всъщност се правят от районните инспекторати на самото министерство. Това не е външно от никъде.
И когато дойдат наистина външни хора, те изведнъж казват, че половината деца са функционално неграмотни. И ние си запушваме ушите и казваме „ами, да, добре, какво от това?”. За нас са по-важни самолетите, които купуваме, скандалите в парламента, кой какво откраднал, кой колко апартамента имал, кой къде какво направил. Но за образованието нула.
Една четвърт от децата отиват на училище със страх, защото според изследванията, които правим, толкова са тормозените деца в училище. Тормозени от средата, от съучениците си, от самата система. Наистина обаче има едни 10%, които ни отсрамват в чужбина като чудесни студенти, след това се връщат като чудесни специалисти. Но това са 10%. А останалите?
