Злобата, с която Кремъл посрещна суверенното, упражнено право на Черна гора да се присъедини към най-мощния отбранителен съюз в света – НАТО, повдига въпроса Защо (с главна буква).
Наистина, защо от Москва приеха толкова болезнено едно толкова незначително, трудно забележимо на световната карта териториално разширяване на Алианса, което добавя към него държава с население от мащаба на двумилионен руски град?
Защо на официална огромна Русия, която претендира да е “велика сила”, е нужно да заплашва толкова пренебрежимо малка величина в международните отношения и световната икономика с “равно по сила противодействие”. Противодействие, което според декларацията на руското външно министерство било валидно в дипломацията, както и във физиката?
В родината на болшевизма болшинството винаги е било от водещо значение. Там обичат да боравят с категориите на “по-голямато”. Такава беше и военната тактика на съветските стратези: да трупат смазващо числено превъзходство в хора и техника, за да постигнат успех на бойното поле. А пък територията на страната, макар и 64 на сто от нея да е ненаселена поради вечната замръзналост на почвата, е основният източник за националната гордост на народа, определян като руски (в неговото разнообразие от повече от сто етноса).
Този път обаче не количествените измерения определят руската реакция, която военните биха нарекли “асиметрична” спрямо “заплахата”. Болката на руското самодържие в епохата на Владимир Путин I е от ранената гордост на Русия на символично ниво.
На фона на лозунга “Крим наш”, който превърна агресията и присъединяването на една също така пренебрижимо малка чужда територия в руски анклав, и в основен извор на радост от могъществото на Русия спрямо по-слабия съсед, вековното завоевание на Русия на Балканите, какватo беше покровителстваната от Русия Черна гора, е контрапункт на обратния полюс. Видя се, че Русия не само не е привлекателна за собствените й вековни сателити, но дори някои от тях са готови да скъсат историческата верига. Верига, която ги свързва с “освободителката” и “защитницата” Русия в името на собственото им европейско настoяще и бъдеще.
Сол в тази рана беше решението на Черна гора да се присъедини през 2014 г. към западните санкции срещу списъка от руски велможи, забогатели от близостта си с Кремъл, подкрепящи окупацията на Крим. Това отприщи присъединителния процес в преговирите с НАТО.
Русия, отчаяно нуждаеща се от международно легитимиране на вероломната кримска анексия, осъществена чрез предсказуемия резултат от рекорден в историята на света по неговото светкавично организиране (под руски дула) референдум, получи тежък морален удар. От боксьорче, което смяташе за спечелено завинаги в своя отбор на международния тепих по исторически причини.
Именно “историческите причини” са основното оръжие на руското влияние в няколко балкански държави. Сред тях Черна гора изглеждаше „по-бетонирана” като руска крепост от която и да било друга държав(иц)а в региона. Да припомня, че Русия никога не е подпомагала българските въстания – Априлското например, граф Игнатиев дори не споменава в мемоарите си по друг начин, освен с неговите последици, довели всъщност до повода за Руско-турската война след координирания отзвук на европейските Велики сили от онова време. Нещо повече, Русия дори е смазвала опитите на бунтовници, като капитан Мамарчев през 1829 г., да вдигат на бунт българите срещу Турция. Но за черногорските въстаници и сръбската война срещу Турция от 1876 г. не е жалила средства и сили.
Ако граф Игнатиев, пълномощникът на руския император на водените с Турция преговори в Одрин за подялбата на влиянието между двете евразийски империи след войната им от 1878 г., се бори за нечии териториални и прочее права, предвидени в предварителния Санстефански договор, то това, без съмнение, е Черна гора. Тя изпреварва в неговите предпочитания дори любимата му Сърбия, която Русия спасява от военен разгром с ултиматума към Турция да спре бойните действия в навечерието на неминуемия сръбски разгром на 19 октомври 1876 г.
Разбира се, “сантиментите” на Игнатиев и компания са предизвикани от съзнанието, че от придобивките на балканските народи след откъсването им от Османската империя, дивиденти ще черпи Русия. Специално за бъдеща България Игнатиев откровено пише, че тя трябва да има морски излаз, за да служи за руска база. А не заради някаква въображаема българска независимост и развитие, което се отнася и до Черна гора.
На базата на този исторически капитал, в Москва не могат да повярват, че черногорските “неблагодарници” не желаят повече да обслужват руските интереси въпреки натякванията за дължимите на Русия вечни благодарности. На практика, по този начин рухва цялата конструкция, върху която се крепи доктрината на руските претенции за влияние, ако не и контрол, върху най-знаковата за пълзящата русификация страна от региона.
В контекста на македонските и сръбските очаквания за приемане в ЕС (а и в НАТО някой ден), актът на Черна гора вещае, на принципа на доминото и заразителния пример, “разгром” на остатъчния руски престиж в задния двор на Европа. Където Москва се опитва да се разпорежда за правата на историческиите си връзки и претенции за попечителство.
Особено трагикомични са кремълските вопли с нотки на безсилие в заканата срещу Черна гора за някаква реципрочност. Как точно Москва ще постигне реципрочност срещу “враждебния” ход на тази държавица? Сама или ще търси международен съюз (заради реципрочността на мярката) с Китай – любимият дракон, използван като плашило в руското геостратегическо ръмжене срещу Запада? Или може би Русия, Китай, Иран и Сирия ще се обединят в обща платформа срещу Черна гора?!
За смях станаха в неадекваността си, но не за друго, а защото нищо сериозно не могат да предложат като алтернатива на европейските народи, които бягат презглава от руската опека. Всички все в една посока бягат – не към някакъв неутралитет, а към съюз със Запада. Точно като населението на бившите съветски колонии на континента, което отдавна е посочило с краката си разумната, логичната, предпочитаната от нормалните човеци човешка посока на развитие за себе си и за своите държави.
