Вероятно, защото се случва седмица след седмица някоя майка да изостави някъде бебето си, но фактът страшно боде очите, стъписва, втрещава. За капак в третия случай новороденото е мъртво, удушено и захвърлено в междублоково пространство в Перник.
Тук думата ми дори не е само за майките, макар в началото на живота да са именно те, донякъде искам да спомена и бащите – почти винаги отсъстващи, сякаш анонимни. Думата ми е за ужаса, че се случва в 21-ви век, за стремглавостта, с която се връщаме във варварството, в предмодерността.
В разговора трябва да участваме всички, защото става въпрос за българските деца, най-невинните жертви на моралната ни разпасаност, на безмилостните обществените норми, на ценностните деградации.
Случаите с изоставените и убити бебета не са от вчера – да си припомним историята, която разтърси Казънлък преди година-две, или пък другата, по-жестока – в Котел, където ученичка умъртви новороденото си и го скри в гардероб, за да не пречи на певческата й кариера. Понастоящем в Кърджали се води съдебен процес срещу брат и сестра, причинили смъртта на новородено момиченце, като го изхвърлили край изоставен млекокомбинат и то измръзнало.
Това са скандалите, грозни и неправдоподобни в жестокостта си, напомнящи за отклонения в разума и социалното поведение. Отвъд лешоядните им сянка е всекидневието, в което стотици български деца са отглеждани с досада, безразличие, безмозъчност дори. Преди да набедим държавата с десетките й агенции и стотиците й чиновници, не е зле да си дадем сметка, че всичко започва от семейството, от личната любов, отговорност и средата, в която преминават първите седем години.
Някой непременно ще ми напомни, че има огромна социална пропаст между едни и други български деца, веднага ще се съглася и все пак ще отвърна, да, така е, но все пак съм категорична, че и за най-бедните, и за най-богатите деца на първо място е обичта в семейството, вниманието, което им се отделя и времето, което им се посвещава от родителите.
Защото престъплението за захвърлиш детето си, притиснат от краен недоимък, и престъплението да захвърлиш детето си в самотата на таблета, телевизора и планината от играчки, защото не ти се занимава с него, са тъждествени, само причините са различни и не е ясно коя е по-осъдителната.
Точно над семейната и социална самота на децата ни трябва да се вмислим, тя поражда агресията и сред най-малките, тя озверява и подивява невинните същества, но я отглеждаме ние, родителите. Само преди няколко вечери наблюдавах следната грозна сцена: докато вечерях с дъщеря си в добър столичен ресторант на улица „Г.С.Раковски“ , на съседната маса седнаха две млади семейства, видимо успешни хора, едната двойка бе с бебе, настанено в кош. Плачеше, бе неспокойно, но майката не произнесе нито една дума, нито веднъж не се обърна към детето, камо ли да го вземе, прегърне, успокои, дори не го погледна. Участваше в разговора на масата, и отвреме на време протягаше към коша с бебето своя телефон, от чийто екран струяха цветни картинки, придружени с мелодия. Близо половин час продължи този ритуал на бездушието, тръгнахме си, защото стана непоносимо – бебето вече се дереше, а майката не трепваше, само час по час протягаше ръка с телефон…
Ето за това ми е думата, когато мисля за българските деца, от новородените до порасналите. Те трябва да са центърът и фокусът на нашата любов, която изпоразгубихме в бедността и в богатството – и преди да изискваме от училището и държавата, да сме дали за тях достатъчно от себе си…
