Понеже историята се пише от победителите, както знаем от болезнен опит, би трябвало да се запитаме дали и за кого приключилата среща ЕС – Западни Балкани изобщо е победа. Защото нещо не се забелязват победни нотки нито в европейската, нито в западнобалканската медийна реакция. Има ги само у нас, където медийната среда трудно скрива възторга си от властта дори тогава, когато няма основания да бъде хвалена.
С тази констатация не оспорвам безспорното: че да си здрав, богат и умен е по-добре от обратното. Очевидно е, че беше добре да има такава среща. Факт. Но както винаги, трябва да внимаваме със суперлативите. Дали изобщо приличаме ( в очите на когото и да било извън България) на победители, които пишат историята?
Уви, еднозначният отговор е отрицателен. Мъчително е да се приземяваме като се поставяме в контекста на „голяма картина“, колкото и да бяхме за известно време „голяма работа“. Но е отрезвяващо. За да не затъваме в блатото на фалшивите новини за самите нас.
Ако някой ми посочи поне едно авторитетно мнение в медиите по света чрез авторски коментар или интервю с влиятелен политик извън нашите български предели, което да определя събитието в София като „историческо“, ще се съглася, че съм на грешен път в преценката си. Но преди това продължавам да твърдя: „не си правете фалшиви кумири“. И фалшиви новини.
„Исторически“, с всички скептични забележки към това определение, ще да е бил много повече същият по формат форум в Солун преди 15 години, състоял се нестинарски по още горещите следи от войната, предизвикана в Западните Балкани от социалистическия националист Милошевич. Защото форумът беше първи по рода си и обещаваше безкрайно повече на западнобалканските парии.
В София обещанията клюмнаха като слънчоглед без слънчев ориентир. Замениха ги мъглявите формулировки. И защо? Много просто: нагазихме в епохата на залеза на либерализма, в облака на национализма, обгрижван на партийно – пропагандно ниво от Кремъл, който потрива косматите си лапи над огъня на европейското благоденстващо разцепление.
Франция и Германия не горят от ентусиазъм да възпроизведат модела с присъединяването на неподготвените България и Румъния. А за „черната овца“ Великобритания, която напуска евростадато, да не говорим.
Нито срещата между Хашим Тачи и Александър Вучич е първата между лидерите на жестоко скараните Косово и Сърбия, нито пък въпросът за евентуалния пробив в спора между Атина и Скопие по темата за името на Македония е плод на личната среща между Ципрас и Заев в нашата гостоприемна столица.
Хубаво е да си вярваме, че новините в тази посока, свързани географски със София, имат нещо общо с нас, но е по-добре да не се лъжем. Дори и Борисов, който изживява върховна радост от домакинската си роля, сметна за необходимо да благодари на Меркел за факта, че срещата се е състояла. Можем само да се досещаме как германският локомотив е изтеглил изоставащите вагони от балканската „трета глуха“ на периферния софийски коловоз.
Положителният факт, че не беше допуснат провал на форума, наистина е успех, но той изглежда като потупване по рамото на намиращите се в европейската чакалня, в преддверието на която на Борисов беше определена ролята на портиера, по израза на „Ханделсблат“. Нали всички знаем, че става дума за медията, която отразява настоенията на германския бизнес? Питам, за да не каже някой, че български завистници на големия успех на Борисов са платили на германското издание, за да дискредитират своя съперник Борисов.
Иначе Корнелия Нинова май преписа от … моя скромна милост (шегувам се, само така ми се струва). Защото в навечерието на срещата публикувах менюто за предстоящата гала вечеря, в което определено липсваше палмовото масло. Днес тя иронизира буквално същото.
Чувството да си голям и важен е опияняващо – особено, когато не си. Но чувството за здрав разум диктува да знаем, че домакинската ни роля е по-скоро обслужваща. Други плащат сметката. Скептицизмът на големите държави, основателки на ЕС, спрямо по-нататъшното разширяване, е изцяло базиран върху вътрешните процеси в техните общества. Те са загубили апетит да канят на трапезата си нови бедняци. Не бива да ги обвиняваме в егоизъм, защото трябва да се срамуваме от собствения си такъв, когато става дума да приютим бедни, гонени и слаби пришълци.
Като в приказка с неочакван край ще трябва да си пожелаем да има някакви сериозни причини процесът на обединението на Западните Балкани да получи тласък извън пожеланията той все някога да се случи (каквито в резюме на практика са констатациите в декралацията от Софийския форум).
Лошата нова е, че това може да се случи в близко бъдеще само при лоши новини: в случай, че намесата на Русия в региона стане нетърпима за „добрата стара Европа“ и се наложи да й се проводейства, както в случая с приемането в НАТО на Черна Гора – исторически най-любимото дете на Русия на Балканите, решило да порасне и да напусне обсебващите ласки на своята Матушка в търсене на собствения интерес в евроатлантическата общност.
