Красен Станчев е завършил спец. „Философия“. В периода 1984 – 89 г. е преподавател по философия във Висшия икономически институт в София.
В периода 1989 – 1990 г. е бил научен сътрудник в Института по философия на БАН. През 1990 – 91 г. е народен представител във ВНС. Станчев е основател на Института за пазарна икономика и негов изпълнителен директор в периода 1993-2007 г.
Г-н Станчев, според последните данни на НСИ под 5% от всички предприятия у нас преживяват повече от 5 години. Какво означава това и лоша новина ли е за българската икономика?
Не, това е нормално. Преди време, около 2010 г., бяха 7%, което е по-критично. Когато едни фирми фалират, това е много здравословно за икономиката, така че няма нещо притеснително.
Според данните между 2012 и 2016 г. почти половината от действащите фирми не са наемали нови хора. На какво се дължи това и можем ли да очакваме обръщане на тази тенденция?
Ами тя е обърната вече. Това, че 50% не наемат, не означава, че и при другите 50% е така. Това добре се вижда по динамиката на заетостта, безработицата и доходите от заплати.
На наемането през тези години влияние оказва една рецесия, която наблюдавахме между ноември 2008 и април 2010 г. И тогава се чудите можете ли да продавате, не можете ли да продавате, дали ще имате доходи, трябват ли ви нови хора, или по-добре да ги замените с машини, роботи. Това се нарича в икономиката предвидливост на договорите и на стопанските решения.
Това е инерционна система. Не може просто защото някой е решил, че така не трябва да бъде, да се случи нещо друго.
По Ваши наблюдения научиха ли се българите на предприемачество, да поемат риск?
Някой се научава, друг не се научава, така е и във всеки клас – има някои хора, които учат и някои, които не учат.
Това, което е характерно в България е, че онези, които се учат на бизнес, са по-малко, отколкото средно в глобален и европейски мащаб. В глобален мащаб предприемачите са някъде около 9% от населението, така е и в ЕС, а в България са 5%. Това обаче е относително съотношение, защото самите предприемачи могат да се разделят на различни категории.
Една от най-благородните категории в България са онези, които живеят сами по себе си, защото са еднолични търговци и т.нар микропредприятия, състоящи се от един или двама души. Това в повечето случаи е семеен бизнес и не притеснява никого на равнище НОИ, правителство, Здравна каса и т.н и всичко си решават сами по себе си. Това са т.нар. „оживяващи” предприемачи.
Управляващите неведнъж са казвали, че малките и средни предприятия са гръбнакът на българската икономика. Стимулират ли се достатъчно и какво може още да се направи в тази посока?
Онова, което може още да се направи, е да не се стимулират. Защото когато се стимулират, че сто се създават грешни стимули и всъщност се изменя статистиката на броене на такива предприятия, но не се променя икономиката.
Между другото подкрепата за малки и средни предприятия е точка 16 от програмата на Националсоциалистическата партия на Германия. От тогава това битува като някаква политическа вяра, че трябва да се прави нещо за малките и средни предприятия. Тя е абсолютно погрешна поради една много проста причина: всяко едно предприятие има смисъл тогава, когато от малко иска да стане голямо. Когато вие задавате някакви стимули за малки предприятия, вие ги държите малки.
Има ли у нас условия малките предприятия да се превърнат в големи?
Някои се превръщат, някои не се превръщат – зависи как си ги започнал. Условия – може би има, може би няма, не мога да ви кажа.
