Ключовата дума за 2016 г. за мен беше хибридната “лъженец”. Тя се отнасяше не само за България, където най-гласовитите викачи срещу надвисналия ужас от бежанска вълна инкасираха най-големи политически дивидиденти, а онези политици и техните партии, които си позволиха да се усъмнят в тази апокалиптична прогноза за 2017 -та, бяха пометени. От цунамито на електоралното безразличие към тях.
Нещо подобно, но в по-малко екстремна форма, се случи и в чужбина, където популисти, националисти и откровени нацисти надигнаха глава в ролята на спасители от мигрантската заплаха. В този смисъл явлението подготви почвата за 2017 г., от което се очакваха катастрофални (външно)политически събития в Европа, че дори и в САЩ, където жив беглец от близкоизточния епицентър на събития не бяха виждали. (Но пък там си имат мексиканци на юг, с чийто наплив в търсене на по – добър живот на север новият президент Тръмп си изигра печелившите козове не по-малко успешно от европейските си някои колеги).
Годината, белязана от други ужаси, като природни бедствия – диапазона между рекордните по своята опустошителност урагани Харви, Ирма и Мария в Карибския район и многобройни земетресения ( Мексико, Италия, Турция, и т.н.) – ще се запомни вероятно с привикването на човечеството към другото “бедствие на века”, каквото е масовото убийство на невинни заради криворазбрана кауза или просто от лудост. Един превъртял американец постави световен рекорд в категорията избиване на хора с огнестрелно оръжие човек по човек в Лас Вегас- общо 58 жертви, заклещени като в скотобойна на един концерт на открито.
Ако природните бедствия няма как да бъдат причислени към събитията, свързани с международната политика, то продължаващият тероризъм определено е производен феномен, свързан с нея. В това отношение годината се “отличи” с една ужасяващата “нова мода”, наложена в незасeгнати досега многомилионни мегаполиси, острови на западното благоденствие, като Ню Йорк, Барселона или Стокхолм, плюс Лондон и Париж ( столици на стари колониални империи, за които бумерангът на политическото насилие е “стара новина”).
Камиони от всякакъв тонаж, дори и без да бъдат взривявани, се оказаха оръжие в ръцете на терористи : “просто” мачкаха невинни пешеходци, имали лошия късмет да се окажат пред муцуната на нещо като танк в градски условия, управляван от решен за избие колкото се може повече хора.
Но и тероризмът, колкото и да е свързан с политиката, не може да бъде причислен напълно към фактите на терена на “чистата”, т.е. на по-скучната като тема международна политика. Картината там се открои всъщност повече с онова, което …не се случи.
Най-страшното от онова, което не се случи е начело в моята класация по субективения ми метод на преценка в подредбата на събитията по важност. Най-различни, непознати минувачи, са ме заговаряли на тази тема и ми се струва, че колкото и да е непредставителна тази “социология”, тя не е за пренебрегване.
Какво питат ли? Интересуват се дали ще има война заради Северна Корея или ще избухне такава в и заради Близкия изток. Към края на 2017 г., когато зачестиха телевизионните кадри с изстрелването на ракети от територията на последния истински комунистически анклав на земята, Близкият изток отстъпи първенството на Корейския полуостров в тревогите на хората. Та нали севернокорейците вече имат балистична ракета, която може да достигне територията на САЩ, а специалистите отчитат, че ядрената програма на режима се е оказала значително по-бързо развиваща се от очакванията!
Хладният анализ на онова, което става в горещите глави на войнолюбците, е практически невъзможен. Особено, ако една от тези глави е на вожда Ким Чен Ун, а другата – на президента Тръмп, който се зае да отговаря на реториката на Пхенян с подобни изразни средства. Как да не се изплаши “обикновеният човек”, след като едни толкова необикновени лидери си разменят публично закани за пълно ( взаимно) унищожение, каквито светът не беше чувал от времето на карибската криза през октомври 1962 г.?
Ясно е, че режимът на свръхмилитаризираната Северна Корея се опитва да си вдигне акциите като ядрена сила едва ли не от мащаба на СССР. И Москва блъфираше, но внушителните размери на СССР все пак изглеждаха стряскащи поне на географската карта. Макар много години по-късно да се оказа, че Съветският съюз е имал една едничка балистична ракета, способна да порази американската територия. Докато Хрушчов лъжеше вдъхновено пред американски журналисти на годишната сесия на Общото събрание на ООН, че в родината му произвеждали такива ракети на “конвейр като салами”.
Факт е обаче, колкото и нелепи да изглеждат заплахите на комунистическия Давид срещу американския Голият, че Пхенян привлече вниманието на света и успя да се превърне в тема за разговор не просто между хората, за които споменах по-горе, но и между световните лидери. Броени дни преди края на 2017 г. президентът Тръмп обвини Москва, че не сътрудничи с него за укротяване на корейското комунистическо войнолюбие- за разлика от Китай.
За разлика от Китай? Ето това е новина, достойна за открояване на финала на годината. Защото ако има някой на света, който наистина може да повлияе на Ким Чен Ун и режима му, това е неговият северен закрилник, с който другарите от Корея въртят 80 процента от търговията си. Едно “врътване на кранчето” от китайска страна и половината полуостров на юг от него ще колабира икономически в ситуацията, когато и без това изнемогва в изхранването на населението и най-вече на гигантската си многомилионна армия. Пекин обаче много внимава с кранчето, за да не предизвика сътресения, от които нейният малък сателит да рухне, а до границата на Китай да се окажат южнокорейците.
Другарите от китайското политбюро гледат на южните корейци като на непоносима капиталистическа конкуренция от комунистическа и от чисто икономическа ревнива гледна точка. Ако спрямо севернокорейския икономически пейзаж Китай изглежда като технологично напреднал тигър, то в сравнение с действително развитата Южна Корея китайският относително развит свят би се оказал беден роднина в очите на поданиците на режима в Пекин.
Но да отидем и в добрата стара Европа, която става все по-стара, но все по-малко добра в балансирането между световните центрове на влияние. Независимо от факта, че ЕС изпревари за пръв път САЩ като съвкупен брутен вътрешен продукт, нейната тежест в международните дела олеква с годините, през които тя заложи на собственото си благоденствие и успя напълно в това начинание, но с цената на подценяваните рискове за сигурността си, поверена почти изцяло на американския ( ядрен) чадър.
Докато западноевропейците спестяваха повече от половин век от разходи за отбрана и натрупаха богатство, американците изгубиха търпение и гласуваха за Тръмп, който обеща това “изнудване” от страна на партньорите да бъде прекратено. В последния месец на годината страните от ЕС заявиха, че са постигнали пробив в усилията за създаване на собствени сили за отбрана извън, но не и като заместител, на НАТО.
Какво точно означава това “дървено желязо”, никой не знае засега, но е факт, че първата крачка е направена – нищо чудно да е повече политически реверанс към американската аудитория, която в яда си от европейската пресметливост за американска сметка показа, че може да заеме антиевропейска позиция с подкрепата си за Тръмп.
Къде в тази картина през 2017 г. е абонираният за външнополитически победи за вътрешнополитическа употреба Владимир Путин? Официално – пак е начело. Според собствените му разбирания, които не приемат за поражение факта, че под неговото водачество Русия е изпаднала в небивала в историята си международна изолация след агресията в Украйна.
Путин дефилира като победител в Сирия, която вече не прилича на негов домакин. Там Путин се разпорежда вече без да пести унижението на своя васал Башар Асад. С последното си посещение на своя руска територия в Сирия руският президент изненада поканения в руската военновъздушна база Хмеймим свой (п)резидент Асад. Видеокадри, на които руски военен побутва безцеремонно диктатора, за да не се доближава без разрешение до Путин, обиколиха света като доказателство кой командва парада в бившата Сирия. Явно, Кремъл нямаше нищо против това да се види от всички. А доколко базата, както и военноморската й посестрима в Тартус, са реални острови на руското владичество, това се видя от американската бомбардировка с крилати ракети “Томахоук” над сирийското воено летище край Хомс на 4 април 2017 г.
Всичко, което отговорните за отбраната на сирийското въздушно пространство руски военни можаха да кажат за оправдание на безсилието си пред свършения факт, беше, че „само” 23 американски ракети били достигнали до целта от общо 59 изстреляни от американския крайцер – американците лаконично натъртиха, че оръжията им са поразили целта вкупом и без фира по пътя.
Путин и клиентелата му в Сирия, където основната работа на терен в сухопътните операции свършиха иранците и подчинените им ливански мибиции Хизбуллах, си приписаха изцяло победата над Ислямска държава в Сирия, макар в столицата да се настаниха победоносно противниците на Асад от СДС ( Сирийските демократични сили, състоящи се предимно от кюрди, въоръжени обучавани от САЩ, които вбесиха с този факт турския си съюзник от НАТО Ердоган).
Каква е ролята на американските въздушни удари в тази офанзива, руснаците предпочитат да не коментират. Още по-малко обичат да обръщат поглед на изток, където от иракския Мосул, значително по-голям град от сирийската столица на терористите Рака, също беше прогонена военната сила на Ислямска държава без руско, а с американско участие.
Путин, който най-накрая обяви, че се включва отново в президентската надпревара ( с един кон), се погрижи да поднесе за Коледа на своите избиратели порция миролюбие. Декларира от базата в Хмеймим, че руската военна мисия в страната е приключила и личният състав се прибира у дома (заприбирал се е поне за втори път, няма да стане и този път). И няма как да е вярно след като двете руски бази с многохилядната им руска охрана и обслужващ технически персонал си остават руско завоевание. Вероятно става дума за “изтегляне”, като това, което Путин обяви на 18 декември от Източна Украйна, от която нареди да бъдат изтеглени руските военни “съветници”.
“Интересното” в и по отношение на голямата руска игра предстои. Интригата не е свързана с 18 март 2018 г. , за когато са насрочени изборите за президент, чието име се знае. Датата с възможен фатален фискален изход за засегнатите е 2 февруари 2018 г. Когато изтича срокът на американския закон, подписан през август 2017 от Тръмп, задължаващ американските институции да оповестят скритите в страната трилиони, откраднати от руски олигарси, приближени до Путин.
За българския читател, който е сред най-ентусиазираните привърженици на европейското единство ( според Юробарометър и прочее проучватели на настроения), европейската картина вероятно е приоритет в подобен обзор на политическите събития. Тъкмо в политическо отношение Европа успя, колкото и да изглежда трудно за вярване, да поднесе позитивна изненада с онова, което не се случи. Въпреки струпването на мрачни мигрантски и сепаратистки облаци над континента в навечерието на 2017-та.
Популистите в Западна Европа, противно на опасенията, не успяха да превземат властта и само в Австрия се наложиха през декември като коалиционни партньори в управлението. На изборите в Холандия през април, във Франция през юни и най-вече в Германия през септември атаката на крайнодесните постигна частични успехи. Не се сбъднаха апокалиптичните предсказания за настаняването им в управлението на трите проспериращи държави.
От “нищото” ( спъпило на нещото, което се нарича дълбока традиция на демократичните инстинкти) изгря звездата на центриста Макрон във Франция, сякаш да докаже, че не само гневът и отрицанието могат да имат експлозивен електорален заряд. Много скоро французите се разочароваха от него, за да го залюбят отново преобладаващо – според проучванията на общественото мнение в края на отиващата си година. Тази амплитуда за толкова късо време стана още един “макронски” феномен, невиждан досега в новата френска политическа история.
Мразената от руските и техните подобни политгадатели у нас Ангела Меркел не оправда изразеното още преди две години от тях горещо желание да бъде пометена от народното недоволство заради мигрантската й толерантност. Напук на тези предсказания Меркел отново спечели парламентарните избори, но пък зарадва враговете си с това, че беше изоставена от загубилите лице под нейното крило социалдемократи. Но само на първо четене. Защото вече тече второто четене на политическото инженерство в Германия, което е на път да ремонтира локомотива на Европа със стария изпитан инструментариум – на голямата коалиция между консерваторите на Меркел и завърналите се на масата на коалиционните преговори социалдемократи на Мартин Шулц.
Врачките сред винаги готовите да обещаят най-лошото коментатори не познаха и за предсказваната от тях гражданска война в Испания заради референдума в богатата ( все по-малко в контекста на политическите сътресения , пак според актуалните данни в края на годината) провинция Каталуния.
Докато лицемерите в Москва, опасяващи се от вируса на сепаратизъм в Русия доста повече отколкото реално ги е страх от лошите американци, потриваха ръце как Каталуния ще се отцепи и ще взриви европейското единство, правителството в Мадрид прояви твърдост и устойчивост в отстояването на испанския интегритет в рамките на държавата. Но понеже в един момент твърдостта му прекали с употребата полицейските палки, премиерът Рахой намери сили да се извини за насилието на изпратената от него полиция над привърженици на Каталзита ( ако мога така да го нарека по аналогия с Брекзита), но без да намери за нужно да преговаря с лидерите на сепаратистите. ( Единият от които избяга в Белгия, а другият попадна в ареста).
Общото по отношение на Брекзита и Каталзита е, че краят на 2017 г. донесе изтрезняване на най-опиянените им поддръжници. И във Великобритания, и в Каталуния евентуален референдум за отделяне през мразовития декември би донесъл превес на неговите противници на национален терен. ( На външна почва той никога не е имал шанс, особено в случая с Каталуния, която практически никой в света не би признал за самостоятелна държава).
Още по – близо до нас като европейци е темата за Балканите. Тема, която обаче е толкова смесена с вътрешната ни политика през 2017 г., че заслужава отделно внимание.
Иначе заслужава за се отбележи специално провалът на бутафорания национализъм в Македония след онзи позорен епизод от побоя над опозиционерите в македонския парламент през пролетта, който доведе в Скопие мисия на Евросъюза на пожар. След нея той започна да затихва. А на димящата сцена се появи наш пожарникар, но… както вече отбелязах, този въпрос заслужава отделен коментар.
Доколкото в Турция не се случи нищо ново, а продължи затвърждаването на Ердоган на авторитарния престол, както и на връзките му с неговия евразийски аналог Владимир Путин, видно от осъществените цели 7 срещи между тях в рамките на една година, турската тема е значима по-скоро в контекста на опитите на Анкара да оседлае и оглави дори гнева на мюсюлманите от решението на президента Тръмп да премести посолството на САЩ в Ерусалим. ( Практически възможно осъществимо като факт едва след поне две-три години). Ердоган обяви, че обмисля да премести в Източен Ерусалим своето посолство в отговор на американското решение. Ще бъде интересно да видим как на практика ще се осъществи подобно намерение, чрез което турският президент настъпва мотиката на спомените на арабите за 8 вековното османско владичество над тях.
Като стана дума за арабите, да попитам: колцина от нас забелязаха най-страшния от гледна точка на изтреблението на хора военен конфликт на планетата през 2017-та?
Конфликта, който предизвика стотици хиляди жертви в Йемен и милиони гладуващи на ръба на смъртта. Но понеже е “на края на географията” някак си не ни “впечатли”. Пък и войната в Йемен е слугинска- водят я клиенти на противоборстващите за господство в региона Иран и Саудитска Арабия. Щом няма намесени по обичайния пряк начин Велики сили, трагедията не получава и световния отзвук, който по своите драматични параметри заслужава.
Същото обзалагане мога да направя и за извършения от хунтата в Мианма геноцид. Малцина биха се сетили за него, изброявайки по памет събитията на годината по света. В източноазиатската държава военните извършиха брутално етническо прочистване на рохингите. Типично – по отношение на такива отдалечени ( от нас) страни – броят на убитите хиляди рохинги не е известен. Води се статистика само за оцелелите и избягали в съседен Бангладеш техни 620 000 съплеменници.
И така, да обобщим: от гледна точка на човешките трагедии, предизвикани от смесица от фактори, сред които природните стихии бяха водещи ( доколкото не си причинихме сами някоя световна война), изминалата 2017-а година беше катастрофална.
Специално за нас, европейците, 2017-а беше по-скоро добра и успешна. Егоистично е да се каже, но е реалистично да се признае тази наша привилегия. Човешкият фактор в това отношение заслужава поздравление. А думата на годината сега, за разлика от “лъженец” през миналата, би трябвало по същата логика да отчита несъстоялия се политапокалипсис. Чрез овладяната крайнодясна и популистка вълна, както и (предимно левичарския по своя генезис в Каталуния) сепаратизъм.
Оцеляхме като обединени европейци, макар и доста пораздрусани от вълненията в бушуващото море на евроатлантизма.
Това оцеляване е немалко постижение и платформа, която обещава определено по-добра следваща година от онази, която си представяхме в началото на 2017-та.
Дано не се окажем отново изненадани- този път в отрицателния смисъл на хибридната дума от заглавието: хибрид между апокалипсис и липса на такъв или “апокалипса” .
