Цяла армия нови режисьори залива като приливна вълна театралните сцени. Не, те нямат философията и методиката на Леон Даниел и Крикор Азарян. Не са емигрирали в чужбина като Иван Станев и Димитър Гочев. Нито пък са се крили в сянката на колегите си Сашо Морфов, Теди Москов, Явор Гърдев.
Те са обичани български актьори, решили да сменят попрището и да седнат на режисьорския стол. Всеки от тях има своите мотиви да го направи. За някои идва момент, в който актьорската дреха им става тясна и търсят ново поле за изява. Още повече, че у хората на изкуството често живее повече от един талант. Други смятат, че принадлежността към актьорското съсловие им носи предимства в битието на режисьори, защото добре познават и психиката, и нагласите , и подготовката за представление на своите събратя. При трети, режисурата е добър начин за по-високи доходи към актьорската заплата или хонорар. Тенденцията, която до преди няколко години беше привилегия за малцина, днес се превръща в явление, разбунило духовете в театралната гилдия. Коментарите, както може да се очаква, не са еднозначни.
В топ 5 на актьорите – режисьори се нареждат Мариус Куркински, Ивайло Христов, Диана Добрева, Йосиф Сърчаджиев и Владо Пенев.
Мариус Куркински е истинско явление. Посветил живота си на театъра, при репетициите на нов спектакъл той е в състояние да живее в пълна изолация, вглъбен на 100 % в творческия процес. Едва завършил ВИТИЗ, той изпитва разочарование от общуването си с режисьори. Неговият учител Крикор Азарян , както и Юлия Огнянова са му създали съвсем друга представа за интелект и мъдрост, но Мариус скоро разбира, че не всички са докрай почтени с актьорите, каквито са били преподавателите му. “Има много малко режисьори, с които бих работил тук в България. Не ми харесва, че голяма част от тях са се извратили като отношение към актьорите. Това потисничество ме дразни. Явор Гърдев е един от малкото, с които харесвам да работя“ – споделя той. И решава да се пробва сам. Бавно и трудно, с цената на много завист и безобразни лъжи по негов адрес в жълтата преса, Мариус извървява пътя от самобитните моноспектакли до режисирането на мащабни продукции. Дебютира в Сатиричния театър с „12-та нощ“. Следват „Кралят елен“, „Ревизор“, „С любовта шега не бива“, „Синята птица“ на Първата ни сцена, „Суматоха“,“Женско царство“ „Балкански синдром“, „Лодка в гората“ в Малък градски театър зад канала, „Рибарят и неговата душа“ в Театър 199 …. 20 години след дебюта постановките му вече са над 25.
Ивайло Христов също има безспорно място в тази своеобразна класация. В списъка със заглавия, под които е сложил режисьорския си подпис, са „Ножица – трепач” от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс ,„Завещанието на целомъдрения женкар” от Анатолий Крим, „Нощен квартет” по Уди Алън и Майкъл Стюард (Театър „Българска армия”); „Клюки от ада” от Жан Ноел Фенуик, „Боси в парка” и „Любов № 2” по Нийл Саймън (НДТ „Сълза и смях”); „Самотният запад” от Мартин Макдона, „Заешка дупка” от Дейвид Линдзи-Ъбер (Театър 199 „Валентин Стойчев”); „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек в Народния театър… Тази година сатириците откриха сезона си именно с постановка на Ивайло Христов – „Кради по-малко“ от нобелиста Дарио Фо. Безкрайният талант на звездата от „Секс, наркотици и рокендрол“ от години търси нови и нови форми на изява и днес е спорно дали Ивайло Христов е повече актьор или повече режисьор. Дали театърът или киното са по-голямата му страст, защото вече има и три силни пълнометражни филма. Вълнува го темата за изгубеното поколение млади хора на прехода в България – без реализация, без перспектива, без бъдеще. Мечтатели по душа и лузъри по съдба са героите и на трите му филма- „Емигранти“, „Стъпки в пясъка“, „Каръци“ – последният, спечелил голямата награда на фестивала в Москва.
Подобно на Ивайло Христов, душата на Диана Добрева също е поделена в почти съвършена симетрия между актьорството и режисурата. Завършила театралния колеж „Любен Гройс“ , тя започва като актриса в Сфумато , но през последните години се изявява главно като режисьор. През 2006 г. поставя именно в „Сфумато“ спектакъла „Медея“, за който получава награда Аскеер за режисьорски дебют и номинация за Икар. Следващият ѝ режисьорски спектакъл е „Макбет“ (награди Аскеер 2008 за костюми и музика). През 2009 г. в „Сълза и смях“ поставя авторския спектакъл „Казанова“. Някои познавачи го определят за скандален. Едни го отричат, други го възхваляват.Театралите от фестивала в Авиньон, където участва, го обявават за революционен. През 2014 г. прави „Къщата на гнева“ в театър „Възраждане“, номиниран в 4 категории за Аскеер . Следват „Слугините“, „Саломе“, „Вълци“ на Пловдивския театър и най-новата й постановка „Калигула“, в която склонява Деян Донков да се качи на сцената на Народния театър гол и за която няма билети за няколко представления напред. При Диана Добрева визуалното пиршество е издигнато в култ. Всичките й представления са зрелищни, пищни. Музиката и танцът съжителстват с текста в неделимо цяло и превръщат спектаклите в пърформанс. „Режисурата е много по-трудно дело. При нея ти сътворяваш целия свят, докато актьорът, макар и това да не е лесно, е само част от него. Като режисьор ме удовлетворява процесът на сътворяването. Това е всичко, което съм искала.“- споделя тя.
Малко по-различно стоят нещата при Йосиф Сърчаджиев, който минава през много вътрешни катаклизми и метаморфози по пътя си от актьорството до режисурата. Тежък инсулт през 2004 го изважда принудително и за дълго от актьорската професия, към която тъкмо а започнал да се завръща след дълго отшелничество в Синеморец. Така режисурата за него се явява и спасение, и логичен избор , който вероятно е дремел отдавна в подсъзнанието му , като се има предвид, че е син на талантливия режисьор Стефан Сърчаджиев. Поставя в театър „Възраждане“ „Кралицата на красотата на малкия град“ на Мартин Макдона, също там – „Двама на люлката“ , Дуелът“ по „Двубой“ на Иван Вазов , който после пренася и на русенска сцена. В Стара Загора работи върху пиесата на съпругата си „Цар последен“ – историческа драма за живота и делото на Иван Шишман, после прави комедията„Госпожа министершата“. В драматичния театър на Ловеч поставя „Рогоносци“ по мотиви от пиеси на Молиер, след като вече е направил там „Опечалена фамилия“ по Нушич. Дебютира като режисьор и в Народния театър с една от най-автобиографичните пиеси на Аугуст Стриндберг – „Бащата“. Така неусетно навърта над 10 режисьорски опита. „Режисьорът все едно изгражда къща, но животът на тази къща е актьорът. Това е смисълът на театъра. Аз имам стъпалата. Минавал съм през всичко това и сега гледам от горните стъпала към актьорите и си казвам: „Господи, колко ми е приятно с тях“!
В последните 3 месеца Сърчаджиев направи едно след друго две представления в Сатиричния театър –„Прелестите на изневярата“ и „Шегите на любовта“.
Отскоро част от режисьорската армия е и Владо Пенев. При него първият постановъчен опит идва на шега. С колегите от сериала „Под прикритие“ Михаил Билалов, Пламен Манасиев, Роберт Янакиев и Йосиф Шамли решават да поиграят на театър. Получава се представлението „Агенти” по наградената с „Пулицър” пиеса на Дейвид Мамет „Гленгари Глен Рос”. Забавляват се на репетициите, доволна остава после и публиката в залата. С този спектакъл на приятелски начала актьорът Владимир Пенев дебютира като режисьор в Шуменския театър. Видял, че с великолеп текст и класни актьори нещата се получават, той прави втори опит. Този път с пиесата „Дакота“ на каталунския драматург Жорди Галсеран на сцената на Сатиричния театър. За главни действащи лица този път кани най-оборотните в момента актьори Юлиян Вергов, Владо Карамазов, Захари Бахаров. Самите те малко преди това основават собствена компания и я кръщават „Трите мечки“, иронизирайки бележките на някои критици, че такива като тях събират публика като панаирджийски мечки, заради популярността си от телевизионните сериали. Та с тези „мечки“ Владо Пенев обикаля страната и пълни залите по цялата географска ширина на България. Апетитът му постепенно нараства и той решава да подплати практическата си работа като режисьор със солидна теоретична подготовка, като записва да специализира „режисура“ в НАТФИЗ. Така третото му режисьорско представление „Клас“, което от скоро е на сцената на театър „199“, се явява и негов дипломен спектакъл, а на премиерата го оценява професорът му Пламен Марков.
Най-пресният дипломиран режисьор е комикът и майстор на моноспектаклите Ники Урумов. Той избира тактиката да режисира извън София. И след няколко спектакъла на сцените на Габрово,Стара Загора,Плевен и Русе , също решава да специализира режисура при проф.Здравко Митков. Подготвя като свой дипломен спектакъл пиесата „Мнимият болен“, решена в традициите на Молиеровия театър като комедия на маските, перуките, танците и пищните костюми.
Практиката някои от актьорите, нагазили в новата професия , да се записват като специализанти по режисура, не е случайна. В гилдията на професионалните режисьори назрява недоволство заради опитите „необразовани“ техни колеги да превземат професията отвътре. Още повече, че по стъпките на изброените по-горе актьори вече има върволица. Бойка Велкова направи преди два месеца режисьорски дебют, и то не къде да е, а в Народния театър със спектакъла „Цветът на дълбоките води“ . Асен Блатечки се скъсва да режисира и да играе едновременно из цялата страна и е зает до такава степен, че не знае вечер в кой град заспива. За него правенето на театър е забавление и кани само колеги, които са му приятни и с които се чувства добре. Калин Врачански, Яна Маринова, Койна Русева, Невена Бозукова – Неве, Милена Маркова – Маца участват в почти всичките му представления. Енергията на взаимното привличане се чувства от зрителите и те му отвръщат със същото. Стафан Мавродиев постави в Младежкия театър „Иванов“ на Чехов и направи брилянтен спектакъл с брилянтен състав. Пак на същата сцена два режисьорски опита има вече зад гърба си и Малин Кръстев. След „Семеен албум“- пиеса, на която е и автор, той посегна към „Джин и медени питки“. Навремето я режисира Николай Бинев, а самият Малин Кръстев е част от актьорския състав. Днес, като знак на почит към учителя си, Кръстев я поставя в нов вид и с ново заглавие – „Като трохи на прозореца“.
Този списък, който може да бъде продължен с имената на Стоян Алексиев, Валентин Танев, Атанас Атанасов, Валентин Ганев…. кара професионалните режисьори да мислят усилено върху нормативен документ, който да регламентира кой и при какви условия има право да режисира и да получава хонорар за това. Акцията е продиктувана най-вече от художествени съображения, но за всички е ясно, че каквото и да се говори, в крайна сметка става дума за пари. В бедната ни държава субсидията за култура винаги е била обект на раздори в арт съсловието. А режисьорските хонорари, които тръгват от 4 000 лв. нагоре и в отделни случаи могат да стигнат до петцифрена сума, са си сериозна ябълка на раздора. Затова и някои от актьорите бързат да изпреварят събитията и да подплатят новото си амплоа с диплома. Други обаче смятат да доказват, че истинският талант не се нуждае от тапия.
