Няма съмнение, че един от основните проблеми за медиите е бизнесмоделът. Иначе казано формулата, която позволява да се печели от продажбата на информация. Примката около печатните медии се затегна с глобалните промени, които внесоха Google и Facebook. Безплатното съдържание, всъщност уби бизнес модела на пресата, но беше и кукичката за потребителите, чиито данни станаха продуктът на гигантите в интернет. У нас, със замирането на абонаментите и драстичния спад в продажбите на печатните издания, и при слабата защита на авторските права, бившите печатни и понастоящем – интернет медии останаха да зависят от богати спонсори, фондации и дребни дарения. (Между другото, в подобна ситуация са и голяма част от частните кабеларки, защото, ако се загледате, те почти нямат реклами, но това е друга тема.)
С две бързи движения, от последните седмици обаче, парламентът е готов да погребе и малкото, което е останало като свободни медии у нас.
Ход номер едно – регистрация в НАП на софтуера за онлайн продажби
Наскоро ви информирахме, че с промяната на Наредба 18, НАП изисква онлайн търговците да се регистрират в териториалните поделения на приходната агенция. Дребните дарения и абонаментите (които наистина са единични случаи) при интернет медиите, се плащат с банкова карта или през системата на PayPal. Вече софтуерът, който управлява даренията, следва да издава касови бележки и да се регистрира в НАП. В много случай обаче, това е една обикновена таблица. От друга страна, съгласно наредбата, при продажбата на вестници и списания, не се изисква издаване на касова бележка. Логично е същото да важи и за онлайн продажбите. Да, ама – не.
Ситуацията с даренията към медии е още по-неясна. Във всеки отделен случай, следва да се преценява дали става дума наистина за дарение, или за алтернатива на абонамент. Медии, като разследващия сайт „Биволъ“, например, не ограничават достъпа до съдържанието си, но в края на всяка статия имат бутон за дарения. И тъй като сумата не е фиксирана, а всеки читател сам преценява дали и с колко да подпомогне медията – не става дума за продажба на стоки и услуга по смисъла на Закона за ДДС.
Ход номер две – Закон за личните данни или Закон за цензурата
Но основният проблем идва през Закона за личните данни, който беше гласуван през миналата седмица. Той трябваше да въведе у нас изискванията на Общоевропейския регламент за защита на личните данни – GDPR (General Data Protection Reglament). Промените се случиха така, както и много други поправки на нашето законодателство – обект на рестрикции станаха дейности и сфери, които Европа не иска да ограничава. Така под прикритието на европейската интеграция у нас се прокарват непопулярни репресивни мерки, като тайните 48-часови за пълнолетни и 24-часови за малолетни арести. Макар че в законодателството на блока изрично е описано, че това се отнася за разследвания на терористична дейност. По същия начин, у нас, беше разширено действието на Закона за личните данни и защитата им беше поставена преди свободата на словото. Оказа се, че законодателите гледат на медиите като на обществено зло, което злоупотребява с лични данни и на което трябва да бъде сложен намордник. Такава презумция в GDPR обаче няма. Съображение 153 от регламента и чл. 85 ясно посочват, че свободата на изразяване има превес над защитата на лични данни. Регламентът действа пряко, но медиите са една от областите, при които е оставено право на преценка на националните органи. По-конкретно, държавите могат да предвидят изключения от общите правила за защита на личните данни, отнасящи се до принципите на GDPR, правата на субекта на данни (например, правото да бъде забравен) и т. н. Целта е да не се лишава публиката от информация (особено за негативни събития – корупция, сбивания, пътни нарушения и пр.) на основание GDPR.
Българският законодател обаче е решил да съгласува правото на изразяване и правото на неприкосновеност на личните данни, като направи журналистическата работа невъзможна.
Съгласно чл. 25, ал. 2 при обработване на лични данни за журналистически цели, администраторът (тоест медията) взема предвид 10 критерия “когато са относими към конкретния случай” :
1. естеството на личните данни;
2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;
3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;
4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал.1;
5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;
6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 6 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност, или чиито действия имат влияние върху обществото;
7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;
8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;
9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1, с основните права на гражданите;
10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.
Голяма част от тези критерии са твърде общи ( 3, 8, 9, 10) и далеч от практиката в медиите. Изразът “доколкото са относими” беше добавен преди второто четене, което означава, че няма да се прави проверка за всички критерии, но остава изискването това да се прави за всяка публикация.
Текстът е проблемен дори целта му да не е да наложи цензура, както твърдят медиите. Дори критериите да бяха безспорни, те пак предизвикат загриженост. Както е добре известно, правоприлагането у нас е минно поле, в което погиват и най-добрите намерения. КЗЛД би постъпила по-добре, ако насърчи медиите да разработят свой кодекс, в който да бъдат включени подобни (работещи) критерии.
Текстът, гласуван от парламента, не отчита спецификата на процесите в медиите, в резултат на които прилагането на GDPR в един вестник ще се окаже по-трудно, отколкото, например, в банка. Това е така поради невъзможност от стандартизация на операциите по писане на статия.
Докато в един телекомуникационен оператор, банка и ЕРП може да се определят типове клиенти и други контрагенти, както и типовете операции и на тази база да се изследват предварително основанието за обработване на личните данни, необходимата документация, срокове и отговорници, в медиите написването на отделната статия може да изисква различни процедури.
Светът е пълен със сюжети и затова повтарящите се операции са по-скоро изключение, отколкото правило в медиите. Това е въпрос и на творческа свобода. Текстът от закона, който изисква преценка на критериите, “относими към конкретния случай”, предполага преди всяка публикация да се прави балансиращ тест и това да се документира. Това задължение следва да се вмени на самите журналисти, или трябва да се назначи допълнителен персонал, който да преценява единствено съответствието с GDPR. Като се има предвид, че технологичните срокове за публикуване на определени новини често не са часове, а минути, това е непропорционално изискване.
