В „Процесът“, един от най-известните си романи Кафка разказва историята на мъж (господин К.), арестуван и разследван от дистанционен, недостъпен орган, като естеството на неговото престъпление остава неразкрито нито на него, нито на читателя. Напоследък, случващото се у нас прилича роман на Кафка, в който наказанието търси престъпление. Даже Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, КОНПИ недвусмислено напомня на органа, който наблюдава господин К.
Като допълнение на мизансцена е последната хрумка на управляващите да разследват приватизaцията до безкрай, като отменят давността й чрез промени в Конституцията. Според сега действащия основен закон, без давностен срок са само престъпленията срещу мира и срещу човечеството. Именно тук попадаха (до миналата година) деянията на комунистическия режим: всички смъртни присъди на „Народния съд“, национализацията, лагерите, изселванията, нападението на България срещу Чехия през 60-те, репресиите върху турското население от 80-те. Списъкът е дълъг.
За тези престъпления не беше потърсена сметка , макар че хиляди хора са загубили живота си, а на други – е бил преобърнат, след като имуществото, придобито с честен труд им е било отнето, а самите собственици и семействата им са били изгонени от домовете си – някои „интерирани“ в лагери, а други – изселени във вътрешността на страната. Отсъствието на политическа воля престъпленията на комунизма да бъдат наказани, е свързано с прозаичния факт, че у нас се смени строят, но управляващите са си същите (хората на Живков и Луканов).
През последните 27 посткомунистически години, нямаше и политическа воля, да бъде върната незаконно отнетата едра индустриална собственост. Реституцията от 90-те засегна само дребната градска собственост – върнати бяха магазини и земеделските терени. Наследниците на фабриките, преживели социкономиката, пиха по една студена вода. Беше сметнато, че нямат уменията да управляват бизнеса на бащите си, а и в него е инвестирана „народна пара“, затова държавата продаде чрез приватизация апетитните хапки от индустрията …
Напоследък управляващите отидоха по-далеч, миналата година главния прокурор Сотир Цацаров възбуди конституционно дело, с което върна давността на престъпленията, дело на комунистическия режим. Така че никой да не може да бъде съден за действия, свързани с този период.
Преразпределяне на собствеността, прикрито зад популизъм
А тази година – ГЕРБ ни предлагат поправки в Конституцията, за да се премахне давността на престъпленията при приватизационни сделки. В този ред на мисли догодина да очакваме „процесът“, после национализация и накрая – еднопартийна система… И се връщаме там, откъдето тръгнахме преди 27 години.
Всъщност, с предложението си за отпадане на давностния срок за „престъпленията“ на приватизацията ГЕРБ се опитват да направят няколко неща: използвайки андрешковщината, да се харесат на масите: най-после богатите ще плачат. Това е доста евтин популистки ход, който много прилича на патоса на национализацията от края на 40-те. Подобно на народната власт, управляващите ни демонстрират нагласа да погазят правата на частния собственик и така се заявяват като лява, не като дясна партия. Не на последно място, с операция „процесът“ се цели да се замажат очите на ЕК, че страната ни се бори с корупцията и Европа най-после да свали мониторинга от България.
Да съдиш баницата
„Не е луд, който яде баницата, а който му я дава“, гласи една народна поговорка. Ако вкараме идеята да се отнема имущество заради „престъпленията“ на приватизацията в рамката на поговорката, ще излезе, че сега ще съдят баницата. Смисълът, от гледна точка на народната мъдрост ( а всеки популистки ход би трябвало да черпи поне мъничко идеи от нея) е, че виновни са не баницата или този, който я яде, а който я е дал. И така – кой даде баницата? (Не са ли същите управляващи, които сега искат да им бъде върната?) Колко голяма беше тя? И има ли смисъл от баницата, ако никой не я яде?
Към момента три приватизирани предприятия са затворили врати “Кремиковци“, „Химко“, „Плама“. Но това не означава, че призватизацията е неуспешна – има и частни дружества, които фалират, например „Кодак“ през 2012-та, след като дигиталната фотография замени лентата. Нашата индустрия не преживя „Кодаков“ момент – тя просто имаше много лошо управление, зле замислени бизнес модели и натрупани дългове от социализма. Имаше дружества, които бяха продадени за символична цена, напр. 1 долар, но тези предприятия имаха огромни задължения, в някои случаи и милиарди левове. Предишния главен прокурор Никола Филчев също разследваше приватизацията, само че не стигна до никъде. Тогава той твърдеше, че стойността на приватизираните дружества е 10 млрд. лева, сега се говори за 30 млрд. лв. Само че никой не се аргументира как е стигнал до цифрата, за която претендира. Очевидно е, че въпросът със собствеността у нас е горещ – веднъж национализирана, после приватизирана и сега отново напът да бъде … национализирана, собствеността вълнува апетитите и въображението и води до скандали и тайни съглашения между двете крила на БСП (хората на Живков и Луканов), които още си делят баницата.
Скандалът като смокинов лист
Темата за приватизацията е политическа дъвка, скандал, с който да се запълни времето и да се отклони вниманието от сериозните въпроси като здаравеопазване, доходи, престъпност, образование, които касаят българските граждани. Скандалът, още е неприличен, защото не решава проблеми, а чрез него политиците симулират дейност и разделят обществото…На колко скандали се нагледахме в публичното пространство напоследък – от 4-те тона суджук, до „кумгейт“. Отразяването им в медиите освободи общественото напрежение и създаде впечатление, че управляващите се борят с корупцията и че БСП се опитва да бутне кабинета точно преди европредседатеството. (Ако БСП иска да бутне кабинета, между другото, темата за искане на оставка е бюджетът.) Само дето сагата със суджука тръгна от прокуратурата, а „кумгейт“ избухна покрай желанието на ГЕРБ да свалят един от кметовете си. В медиите тези скандали се отразяват някак повърхностно, като се дава сумата на каращите се страни, но рядко се търсят корените и причините за случващото се. Подобен подход би бил полезен – той ще помогне на избирателите и зрители на цирка да се замислят на само за епизодичните герои, но и за кукловодите им.
А във връзка с предложението да се съди за приватизация, нека зададем въпроса на господин К., главният герой от „Процесът“, към мъжете, които го арестуват:
„В кой театър играете?“
