Два български филми станаха повод в последния месец името на България да се завърти в медийния поток от новини и да стане център в разговорите на кинотворци от цяла Европа. „Не ме докосвай“ спечели голямата награда „Златна мечка“, а „Ага“ закри официалната програма на „Берлинале“ – един от трите най-престижни филмови фестивали в света. Подобен успех страната ни не помни от 40 години, когато през 1978 „Авантаж“ на Георги Дюлгеров беше награден със „Сребърна мечка“ в германската столица.
Общото и в двата проекта е че са копродукции, залагат на нестандартни, болезнено откровени, провокативни теми, далеч от мейнстрийма и продукцията за забавление. И двата са експериментални като кинематография и изискващи усилие като гледане. И двата получават полярни оценки след прожекциите. Особено „Не ме докосвай“. В интерес на точността трябва да кажем, че големият победител на фестивала не е съвсем български, защото страната ни е една от 5-те държави съпродуценти. Но все пак с Мартичка Божилова, осигурила част от финансирането, и Ирмена Чичикова в една от важните роли, има право на своята порция от славата и успеха. Най-големият дял от тях е за румънската режисьорка Адина Пинтилие, направила този воайорски и скандален филм, с достигащи до вакханалия и екстремност сцени на интимност, объркана сексуалност и садо мазо игри.
„Не ме докосвай“ разказва историите на трима души и отношението им към интимността, собствените им тела и телата на другите. В центъра на сюжета е жена на име Лаура, която изпитва панически страх от чуждото докосване, защото не може да приеме тялото си като нещо свое.
Един от персонажите е мъж, осакатен от гръбначна мускулна дистрофия, чиято голота провокира зрителя не само да приеме деформациите му, но и да намери красота в тях отвъд всички общоприети разбирания за понятието. Публиката е изправена пред нещо като клинично наблюдение, чиято буквалност напомня на отворен атлас по анатомия. Интимността и ексхибиционизмът се сливат, а емоционалните преживявания на героите се лутат между сектантска маниакалност и ритулна церемония в секс клуб. Със своите полу-документални, полу-игрални кадри филмът предизвиква от възхищение до отвращение, от изумление до погнуса.
На другия полюс като усещане е филмът „Ага“ на режисьора Милко Лазаров и сценариста Симеон Венциславов. Неговата безбрежност и безвремие те отвеждат в друго измерение, където животът е спрял. Историята разказва за самотното съществуване на възрастна двойка от племето инуити – Нанук и Седна, които живеят в юрта в Якутия. Там някъде в леденото сибирско безвремие , на края на света, тези ловци на елени са сами и страдат безутешно за дъщеря си Ага, отдавна напуснала семейството и заминала да работи в диамантена мина. Когато Седна се разболява сериозно, Нанук трябва да намери дъщеря си и да й прости. Той се озовава в един свят, който не разбира и в който няма място за хора като него. Пълен с легенди и митове, метафори и символи, „Ага“ е пропит от меланхолия и внушава с всеки кадър от божествената камера на оператора Калоян Божилов чувство за самота, за разпад, за разрив и обреченост. За настроението на отчуждение и апокалипсис допринася и музиката на Пенка Кунева – най-успешната жена композитор в Холивуд.
Също като „Не ме докосвай“, „Ага“ получи разнопосочни оценки от критиката. Някои го определиха като съвършен, други го нарекоха „мъртва конструкция, красива опаковка отвън, но кух отвътре“. Някои зрители бяха запленени, други признаха, че им е коствало огромно физическо, интелектуално и емоционално усилие да се концентрират и изгледат филма докрай.
Неясни останаха мотивите на селекционерите да не включат „Ага“ в състезателната програма на Берлинале. Но от друга страна, избирайки го за официалната гала по закриването, те направиха жест към режисьора, какъвто малцина са получавали. Само имена като Уди Алън, Содърбърг, братя Коен и Вим Вендерс са се радвали на признанието да отброят последните часове на този първоразряден фестивал.
Заедно с наградите от Венеция и Локарно в последната година и пробива на Стефан Командарев в „Кан“, тези два филма върнаха България на европейската филмова карта. Те няма да привлекат масовия зрител в салоните, не очаквайте да ви разведрят и забавляват. Но те задават една посока с няколко важни пътни знаци по пътя на успеха.
Съвременното кино вече залага на много по-модерни теми от тези за мутрите, пачките, ровещите в кофата за боклук и лузърите във вечна безизходица. И колкото по-скоро кажем сбогом на чисто българските, саморасли, битови сюжети, толкова по-скоро ще се радваме на нови успехи.
Една група млади, учили и работили в чужбина български режисьори, далеч от местните самоубийствени приятелски кръгове и лобита , започна да снима и това си личи.
Парите за култура в цяла Европа намаляват и се дават все по-трудно. И няма как да се очаква в нашата бедна страна да се изливат по няколко милиона за един филм. Бъдещето е в повече, но по-ниско финансирани от държавата проекти. Това ще стимулира конкуренцията и ще повиши качеството. Ще трябва да се търсят и намират копродуценти, които не само ще осигуряват допълнително средства, но ще приндудят авторите ни да сверяват часовника си по стандартите и критериите на другите държави. Защото и Румъния, и Турция, и Сърбия отдавна са в Европа с местното си филмопроизводство.
