В предпразничните български дни много ме вълнува един въпрос: какво е от другата страна на черното, пак ли е черно? Какво очакваме от себе си, живеейки само в обида, злост, ехидство, страх и ожесточение, възправени едни срещу други, озъбени политически, икономически, морално? Съществува страшна хаотична възбуда, почти взривоопасна смес и тя се нагнетява в обществения въздух от всички мътни потоци, които текат през медии, форуми, хора.
Интересен феномен е, че тъкмо възможността, която ни се дава с европредседателството, отключва най-крайните ни, първосигнални реакции: от самохвалството до самоунижението. При това агресивно и масово: с просто око се вижда как човеците от горе до долу озверяват. Може да е от зловидство, от бедност, от невежество, „от завист или отчаяние“, според лидерските обяснения, но е факт. Не мога да си обясня дали не е проява и на своеобразен, апатичен и псувачески, мързел, защото какво толкова има да се замеряме с думи като с камъни: просто всеки се запрята и си върши работата по най-добрия начин. Възможно е да е и мътен изблик на провинциализъм – това ми минава през ума, дори си припомням една история от есента на далечната 1992 година. Бях поканена на международен литературен фестивал във Велес, тогава Титов Велес, сега не знам. До Македония се стигаше непредставимо трудно, с полулегални, полуразпадащеи се автобуси от Руски паметник до Скопие. В Скопие ме посрещнаха една от организаторките, ще я нарека Гордана, и съпруга й с личния си автомобил и ме настаниха у дома си. Жената бе прекрасна, гостоприемна, запалена в работата си – стряскаше ме само ненавистта, с която говори срещу колегите си. Заведе ме на фестивала, запозна ме с всички участници, организацията и програмата бяха на високо ниво. Само дето някои от домакините непрекъснато ме придърпваха към себе си и злословеха срещу колегите си, срещу Гордана и останалите двама организатори. Всеки клеветеше всекиго пред мен, подтискащо бе, затова го и запомних – като урок как не бива да се посрещат гости. Оставям настрана крилатата фраза „да не се изложим пред чужденците“, тя очевидно не е само българска, не че не обичаме да се самоиронизираме с нея. Израз е на някакво мрачно и мътно комплексарство, на несъзнавана неудовлетвореност, безсилие и неуважение първо към нас самите. Отприщва всякакви видове агресии: от словесна до физическа.
Та в предпразничните български дни си мисля това: възможно ли е от другата страна на черното да е пак черно? Знам, че не е бяло, защото черно-бялото също не решава въпроса, също е мятане в крайностите, също е фанатична глупост, която не обслужва сложната същност на живота сега и тук. Но наред с тягостните невървежи върви и нормалността, като и за едното, и за другото не отговарят само политиците, отговаряме и ние, всеки поотделно в различието си. Не е зле да го помним в навечерието на Рождестенските празници и изобщо…
