Поредното отровителство на беглец от Русия на британска територия и упоритият отказ на Москва да признае някаква вина ми напомнят за една мисъл на Аркадий Ваксберг относно доказателствата, които не винаги могат да се подкрепят с документи, но са очевидни за всеки поради натрупването на свидетелства и обстоятелства, които сочат повече от достоверно кой е престъпникът и какво се опитва да скрие.
В книгата си „Отровите на Кремъл“ Аркадий Ваксберг, който се бори да докаже упорито прикривани престъпления на Кремъл, пише:
„Трябва да се има предвид, че Сталин много добре е разбирал криминалния характер на своите злодеяния и старателно се е опитвал да не оставя следи за тях по документи. В такива случаи неговите устни заповеди или мълчаливи, но напълно прозрачни препоръки трябва да се възстановяват парче по парче и по косвени улики, в анализа на които човек си служи с инструментите на психологията и логиката, а НЕ С ПИСМЕН ИЗТОЧНИК( курсивът мой-бел. авт.). За криминалистиката в това няма проблем, тъй като съвкупността от косвени улики се смята за също толкова силна доказателствена основа, колкото и документ, който по принцип подлежи на фалшифициране. Много често се налага да разчиташ на устни свидетелства на съвременниците, чиито думи обикновено се класифицират от сталинистите като слухове, недостойни за вниманието на историците. Всъщност обаче, когато получиш подобна информация в абсолютно затворена тоталитарна държава и в общество, в което никой не разполага с автентично знание за онова, което става сред партийния елит, подобни източници придобиват не по-малка тежест от документите, а понякога и по-голяма…“ ( стр. 23)
Скотланд Ярд, а и британската държава изобщо, едва ли разчитат само на някаква презумпция на виновност поради рецидивизма на повтарящия се почерк при убийствата на руски бегълци на острова. Някой съмнява ли се, че британците разполагат с възможности за разследване ( на собствена територия при това) както малцина други по света?
Трудно е да се каже, че с отравянето на Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия на 4 март на публично място в Лондон Кремъл „този път“ прекали. Защото тя прекали още с убийството на Александър Литвиненко през 2006 г., за което отдавна има официална британска позиция: вината е на Русия. В Лондон посочиха конкретно агента Луговой, когото от Москва не само отказаха да изпратят на разположение на британското правосъдие, но и го наградиха с депутатски пост.
Ако можем да употребим израза „този път“, то той е приложим към ескалацията в рамките на операцията по отровителството: засегнати бяха и 21 британци. Този път това прилича на употреба на оръжие за масово поразяване в центъра на Лондон. Към разследването бяха привлечени близо 200 военни. Като на война.
На война , като на война. Великобритания не е България, която позволява руски шамари и обръща другата буза за още. Доста по-различен е случаят с Англия и то не само заради разликата в англиканската култура (на Брекзита от католическия свят като форма бунт срещу статуквото още през 16 век ) или за православната традиция на подчинението на църквата на светската власт в Русия ( и не само).
Следват ответни действия. Ако има държава в Европа, която никога не е се е колебаела да отвърне на съветските и руските провокации, това е именно Великобритания. Прогонените от там през годините на студената война, а и след нея, съветско-руски шпиони, са повече от този вид съветско-руски „жертви“ в шпионските скандали на целия континент взети заедно. Ето защо можем да очакваме британски отговор, адекватен на тази традиция, но и на ескалацията, за която стана дума по-горе ( не е нужно да гадаем, когато четете този текст, ответните мерки вероятно вече ще бъдат обявени).
Нека отбележим една специфична причина за британския гняв. Не става дума единствено за накърнена гордост и национален суверенитет. Руски дисиденти и бизнесмени не случайно се заселват на Острова толкова упорито и в големи „количества“ . Правят го заради едно много важно британско качество: британската корона гарантира защитата им както на всеки поданик, дори и да нямат поданичество. Албионът смята себе си не без основание и за остров на работещите закони насред бурното море на беззаконието къде ли не по света. Към това самочувствие и към този факт е отправено руското предизвикателство и Лондон ще реагира много твърдо срещу него. Така че, далеч не говорим единствено за отровени хора и за отровена атмосфера в двустранните отношения. В Лондон смятат, че от Москва тровят самата същност на британската демокрация, която дори Хитлер с негова военна мощ не можа да сломи.
За да съкратим дългите хипотези как ще се отрази на отношението между Лондон и Москва тази небивала дори и за богатата история на враждебността между двете държави ситуация, можем да сведем прогнозата до едно изречение: Лондон търси този път западна солидарност в реакцията срещу руското предизвикателство. Сигналите от Вашингтон и Берлин говорят за вероятност това да се случи. Канцлерът Меркел заяви, че информацията за руската роля е „много сериозна“. По подобен начин се изказа и президентът Тръмп.
Лондонският „Таймс“ се ангажира с нещо по-конкретно: водят се консултации за западен бойкот на световното първенство по футбол, което трябва да се състои това лято в Русия. Оттам вече видяха ревност – Англия не можела да понесе факта, че е загубила състезанието си с Русия като кандидат за домакин на това първенство. Това „предположение“ е толкова нелепа форма на самозащита, че не подлежи на коментар, но същевременно е и типично за методите на руската пропаганда, която е в състояние да профанизира дори такъв сериозен случай, като сеенето на смърт чрез бойно отровни вещества в сърцето на гордия Албион.
За българския читател е не по-малко интересно да си представи как би откликнала България на призивите за солидарен отговор на страната на Великобритания при положение, че и без това в София мърморенето срещу западните санкции, наложени на списък лица, близки до Кремъл, е добре известен факт. Превърнат е в част от българската „специфика“ да се комбинира мърморенето с гласуването за продължаването на санкциите, както стана тази седмица в Брюксел за пореден път.
От една страна, за България няма проблем във връзка с евентуален бойкот на футболното първенство в Русия: националите ни се „постараха“ да отсъстват от него и без това. Но в същото време трябва да избираме дали ще стоим в позата на наказаните деца на Матушката, която ни изпраща политик в расо да ни се кара или ще защитим избора на днешните поколения българи да вървим в крак със съюзниците си. В този смисъл идва време да потвърдим принадлежността си.
По парадоксален начин напускащата ЕС Великобритания се превръща ако не в лидер, то в повод за тази консолидация в рамките на НАТО и ЕС. Кремъл постигна обратен ефект на аплодирания в Москва Брекзит – откат, за който Путин и неговият режим могат да благодарят само на себе си. Защото Вова рие, на гърба му пада.
Колкото до самите британци, те знаят как да се защитят. Правили са го винаги. Конкретно в случая с руската намеса и по повод руското значително присъствие на Острова, живеещият в Лондон руски бизнесмен Максим Валецкий, цитиран от „Дневник“, иронизира:
„Руснаците тук и без това години наред са под микроскопа във Великобритания. Сега най-много да започнат принудително да ги водят на рентген.“
