Тези дни, покрай историята с таксуваните за двайсет лева празни столове в созополски ресторант, от сметката надникна и една моя любима риба – чернокоп. Всъщност това е малък лефер (Pomatomus saltatrix). Когато порасне до кило и половина, вече става истински лефер, а дръпне ли нагоре – гофан. Рекордът гони 15 килограма.
За първи път опитах тази риба преди доста години в един късен есенен Созопол. Моят покоен приятел Наско Пикаца, капитан на митичното РК 22, я сготви на фурна с някаква тайна заливка, в която имаше и хрян. Оплака ми се, че трудно намирал хрян край морето и щом се прибрах в София, му изпратих по пощата една кутия от обувки пълна с корени.
Чернокопът тогава не беше популярна риба. Курортястващите наблягаха главно на попчета и сафрид. Но аз си я запомних. И когато веднъж я видях в една рибарничка на „Иван Асен”, веднага си купих: едно кило прясна, едно кило осолена. Рибките идваха от Солун и бяха подредени красиво в малки дървени щайги. Имаше още и беломорска скумрия. Неизвестни предприемчиви хора се бяха сетили, че от това се изкарват честни пари. Но след време чернокопът и скумрията изчезнаха от магазините в София. Некви дебеловрати, разправяха хората, им спрели бизнеса. Явно не са искали да им плащат такса спокойствие. (Тъй както и онези клиенти на созополския ресторант не са искали да плащат такса празен стол). Ето така се получава тук при нас. Прокарваш си малък сухопътен Босфор от Солун до София, предлагаш нещо наистина вкусно (а и евтино), но веднага се намират едни други, които ти сипват стрихнин в супата.
Трудна е съдбата на чернокопа. От почти неизвестна риба, той се превърна в тотален despacito по морето. Рибарите с лодките го ловят с въдици, а рекетата – с мрежи. Дори Бойко Борисов миналата година е накъцал към четири-пет кила край Ченгене скеле.
Чернокопът е хищна риба, хапе здраво. Но полегне ли в чинията до соса скордаля, изглежда миролюбиво и апетитно. Миналата година „морето вреше от чернокоп”, както отбелязаха некои медии. Една дори намери обяснението: „Педерастия е причината за бума на чернокоп”. Бил налитал главно на розова стръв, а в мрежите палаво, но някак неестествено махал с опашка. (А с какво друго да маха между въжетата, горкият?)
Както и да е. По-важно е да се знае, че чернокопът се появява през есента. Ако ти предложат през лятото – значи е от ланшния фризер. И друго: при добър улов цената му е около четири лева килото. А в ресторантите – от петнайсет лева нагоре за порция.
Странно, но част от българския чернокоп се изнася за Гърция. Миналият ноември бях в Созопол и видях как рибарите направо от рекетата изсипват малките лъскави рибки в големи стиропорени кутии, мятат отгоре лед, затварят и ги товарят в едни бусове. И от пристанището веднага тръгват към Солун. Добър бизнес – прилична цена, сигурен пазар. (Дано някой не ги пресрещне по пътя… И – дали пък гърците не са решили, че е по-добре да си внасят български чернокоп, а да оставят техния да си почине и да се наплоди? Така правят те и с дървените въглища.) От тези корабчета можеш да си купиш чернокоп и за три лева килото.
Не знам как ще е тази година. Дано са пълни чепаретата и мрежите отново. Но с това масово изтребление – едва ли. Ресторантите и борсите не са за мислене; те винаги ще си внесат от Турция. И – естествено – ще ти кажат, че чернокопът си е български. Няма лошо, турски – турски, ама защо лъжат.
(Аз, разбира се, никога няма да забравя как преди много години пристигнахме в Созопол, настанихме се в квартирата и излязох през терасата на пристанището и купих от един рибар връзка с риба за два лева. Най-отгоре имаше калкан, отдолу две писии, а под тях – попчета сафрид, и барбун. Вечеря за шампиони! Това не е носталгия, а спомен.)
Съдбата на нашия чернокоп ми напомня за орисията на нашата цаца. Тя, горката, също бе подложена на тежък геноцид. В началото на 80-те средният годишен улов за един риболовен ден е бил 21 тона и 40 килограма. Как е оцеляла до сега – не знам… И оцеляла ли е, всъщност?
С какво да си обясним това хищничество днес? Ами с многото усти, които прииждат и се настаняват в созополските тухли и бетон. Това някога малко, тихо и романтично градче, сега е с 5195 жители, а в сезона те са повече от 100 000. Като добавим и грандоманските буджаци, сантамарини, созополиси и пр., които награчиха боруните и хълмовете над заливчетата на юг и на север – не ми се мисли.
Всичките тези стотици хиляди – съвсем основателно и всекидневно при това – искат да похапнат прясна черноморска риба, а не барамунди от Австралия и пангасиус от Виетнам. И започват да свистят чепаретата, а траловете да стържат по дъното.
Докога ще е така – не мога да ви кажа. Но имам чувството, че и морето, прекрасното ни Черно море, и Созопол няма да издържат дълго. Няма да понесат агресията на итонга, канализациите, чалгата, кича и траловете. И ще си отмъстят. А ние ще си останем със спомените. Или ще запалим джапанките към Гърция и Черна гора.
Ще си отмъсти и любимият ми чернокоп, този кротък хищник. Той ще ни намига с мъртвото си бяло око от чинията за 16 и кусур лева и ще ни казва: „Хапни ме, ако ти стиска”.
