Едно от видимите вредни отражения на острото противопоставяне между русофили и русофоби у нас е неспособността да се анализират точно реалностите в Русия и да се формира отговаряща на националните ни интереси външна и вътрешна политика, отговаряща на тези реалности. Ако изключим двете съзнателни крайности – да се ругаят или да се славословят Путин и неговия курс с оглед извличане на лична изгода чрез угаждане на външни господари – преценките за Русия са опростени, стереотипизирани и наивни.
Този извод се налага и от прегледа на анализите и прогнозите относно президентските избори в Русия. Не става дума за формалния електорален резултат – ясно е, че Владимир Путин ще спечели поне три пъти повече гласове от всичките му опоненти, взети заедно. Важните въпроси са други:
На какво се дължи пълното превъходство на руския президент и неговия политически курс?
Кои са реалните разделителни линии в руските елити и произтича ли от тях сноп от алтернативни обществено-политически стратегии?
Сплотено ли е руското общество зад предложената от Путин нова стратегия или обратното, има съществени различия относно избора на път в условията на все по-видимо многополюсно геополитическо противопоставяне?
Разбира се, това са много сложни въпроси, които изискват задълбочен анализ на богата и невинаги пряко достъпна информация. Но ходът на процесите от последната година (в Русия и около нея) дава основание за някои предварителни изводи.
Първо, видимото, категорично превъзходство на Путин – както над политическите му противници в страната, така и спрямо повечето от световните лидери, с които се конфронтира – се дължи на устойчиви обективни фактори, а не на тактически трикове или стечение на обстоятелствата. Това личи не само от успеха на Русия, която възстанови позицията си на свръхсила въпреки санкциите и опитите да бъде изолирана, но и от нагласите в значителни слоеве на повечето общества по света. Всички усилия Путин и страната му да бъдат сплашени или притиснати доведоха до обратния резултат – засилване на способностите и позициите им.
В това отношение е наистина учудваща пълната липса на историческа институционална памет при повечето от западните демокрации. Уроците от епохата на Студената война са напълно забравени. А би трябвало да се помни, че опитите да се отслаби Съветският съюз с натиск отвън неизменно са се оказвали неефективни. Системата рухна в резултат на зле планирани и непоследовтелно проведени реформи отвътре. И в наши дни идеята да се предизвика социално-политическа криза в Русия чрез такива интервенции отвън е напълно илюзорна. Достатъчно е да припомним срамния крах на прогнозите за икономически фалит, политически разпад и общетвен разкол от последните няколко години. В тази посока се упражняваха и някои наши автори, но по разбираеми причини днес те не желаят да си спомнят какво са говорили и писали.
Второ, крайно неточно е да се представят руския естаблишмънт и руските елити като монолитно цяло. Там има различия и то съществени, но те не са по примитивната схема „Путин срещу олигарсите“ или „Путин срещу силовите структури“. Един от важните стабилизиращи фактори на руската политическа система е сполучливото балансиране и постигането на известно примиряване между различни идейно-политически тенденции. Достатъчно е да се вгледаме по-задълбочено в подхода на руското ръководство към историята на страната и съжителството между георгиевската лентичка, символизиращи приемствеността спрямо империята и червеното знаме на победата във Великата отечествена война. Въпреки тези баланси напрежения има, например, свързаните със значителното влияние на монархистките идеи, ясно подкрепяни от Руската православна църква.
За момента под ръководството на Путин тези различия са приглушени и не водят до сериозни сътресения. Умението да се постига посочения баланс е един от основните фактори за подкрепата спрямо него в най-различни обществени среди.
Трето, и най-важно – в руското общество се формира устойчив и рядко срещан консенсус по най-важните въпроси на вътрешната и външната политика. (Известна прилика тук има между процесите в Русия, Унгария и Сърбия.) Този консенсус далеч надхвърля електоралните измерения и – както показа времето – няма ситуационно-емоционален характер. Такъв тип широко обществено съгласие не може да се постигне само или главно чрез репресии или пропагандна обработка. Корените на очертания консенсус са вътре в руското общество, въпреки че неразумната, агресивна политика на Запада наистина допринесе за неговото бързо кристализиране, особено през последните две години.
Накратко казано, огромната част от руското общество е изцяло фокусирана върху решаването на реалните вътрешни проблеми със собствени сили, което обяснява крайното минимизиране на ефектите от въшните въздействия. Това не означава, че руснаците искат да се самоизолират от света, а че са решени да поставят тези взаимодействия в съответстве с принципи и критерии, които гарантират техните национални интереси. Разбира се, стабилността на този консенсус ще зависи от успеха на руското ръководство и на останалите обществени фактори да осъществят реален напредък в ключови аспекти на развитието.
Независимо дали тези факти се харесват на някого или не, те отразяват една реалност, която би било добре да се отчита в думите и делата, на хората, които са (временно) упълномощени да управляват българската държава.
