Последните събития около отбелязването на годишнината от гибелта на Васил Левски отново възбуждат разговора за възможна институционална криза. Под това можем да разбираме риск от блокиране на институционалното взаимодействие между президента и правителството. Такъв риск породи множество коментари и съвети да се избягва конфронтацията, за да се предотврати този риск.
Разногласията между президента Румен Радев и премиера Бойко Борисов започнаха от самият избор на президента през 2016 г. Управляващата от вече над десет години партия ГЕРБ учудващо подцени ситуацията и загуби тези избори, като след тях предизвика и предсрочни парламентарни избори, където обаче спечели, излизайки на първо място по подадените гласове. Това вдъхна кураж на партията да заеме по-твърда позиция спрямо президента и да оспорва в редица случаи неговата легитимност. От своя страна президентът сякаш също прие да втвърди тона спрямо правителството, като това му навлече обвинението, че се държи като лидер на опозицията. Донякъде тази ситуация беше резултат и от слабостта на опозицията и на основната партия в нея – БСП, която не успя да изпревари ГЕРБ по получени гласове на всички избори след 2016: парламентарни (2017), европейски и местни (2019). Така президентът влезе в ролята на говорител на критичното към ГЕРБ гражданство, нещо, което в обичайни условия би трябвало да прави опозицията.
Нарастване на напрежението
Тази неочаквана (вероятно и за самия Румен Радев) роля се прояви силно по време на процедурата за избор на главен прокурор, завършила през декември 2019 г.. Единственият кандидат за поста, Иван Гешев, беше остро критикуван от много страни, но изборът му изглеждаше безпроблемен заради заявената силна подкрепа от страна на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет и от страна на правителството (макар формално Бойко Борисов да се представи като съвсем неутрален в случая). Президентът, който по Конституция следваше да назначи главния прокурор с указ след избора му във ВСС, реши да се възползва от правомощието си да не го направи и да върне процедурата към избиращия орган. Това донякъде беше и капан за него, защото, за разлика от назначаването на посланици, тук законът за съдебната власт даваше възможност ВСС да прегласува същата кандидатура. Така президентът беше принуден да направи назначението и да покаже, че не е във властта му да предотврати едно такова решение, което по същество беше на изпълнителната власт, въпреки независимостта на съдебната система.
Но нарастването на напрежението между президента и правителството продължи. В края на януари 2020 новият главен прокурор отправи питане към Конституционния съд за задължително тълкуване на чл. 103 от Конституцията („(1) Президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията.“). Това питане веднага повдигна много въпроси: не ли това увертюра към процедура за отстраняване на президента? Както и не е ли предприета тази стъпка като отмъщение за отлагането на президентския указ? И стои ли правителството зад това питане?
Напрежението нарасна значително след като прокуратурата публикува в края на януари 2020 материали от подслушани разговори между командващия ВВС генерал-майор Цанко Стойков и президента Румен Радев. В тях става дума за разследване на КПКОНПИ за назначаването на настоящата съпруга на президента Десислава Радева за ПР на ВВС по времето, когато Радев е бил командващ. Скандалът имаше две страни: редно ли е да се подслушва президента за конфликт на интереси (по конституция той не може да бъде съдебно преследван, освен за измяна и нарушение на конституцията) и редно ли е да се прави проверка по случай, който вече е проверен със заключението, че няма конфликт на интереси. Но скандалът усложни допълнително напрежението между президента и премиера, основателно подозиран, че стои зад тази проверка и свързаната с нея публикация.
В резултат Румен Радев официално оповести на 4 февруари 2020, че снема доверието си към правителството на Бойко Борисов. Изявлението му съдържаше много по-остри критики към управлението на страната, отколкото преди това: „Днес делението не е между леви и десни, столица и провинция, а между порочната власт и милионите почтени българи“. Премиерът отговори с познатия аргумент, че Радев заема ролята на опозиционен лидер и омаловажи случилото се: „Съжалявам, че си е изпуснал нервите. Проблемът му не е с правителството. Проблемът му е с други независими институции“. Борисов имаше предвид разследването, предприето от прокуратурата. Дори депутатът от ГЕРБ и бивш конституционен съдия Георги Марков заговори за „импийчмънт на президента“.
Последните събития около отбелязването на 19 февруари разпалиха допълнително огъня на страстите и мнозина заговориха за институционална криза.
Може ли кризата да стане институционална?
Конституцията, въпреки някои несъвършенства, указва достатъчно ясно разпределението на отговорностите между институциите. Парламентарният режим в България, макар и с пряк избор на президента на републиката (подпомаган от вицепрезидент), предоставя изпълнителната власт в ръцете на министерския съвет. Именно правителството е отговорно за осъществяването на вътрешната и външната политика на страната. Президентът, макар да има пълномощия в упражняването на изпълнителната власт, е по-скоро неутрална власт, която няма статута и ресурсите да се противопоставя на решенията на правителството. В най-голяма степен той може да бъде коректив на изпълнителната власт в някои назначения – на посланици и висши офицери в армията, като тази власт на президента е като неговото отлагателно вето по отношение на законодателството. По този начин президентът може да влияе на някои решения на изпълнителната власт, но не може да ги предотврати или спре.
Институционална криза бихме имали само в случай, че се озовем в ситуацията, например, на Венецуела, където по същество има двама президенти, претендиращи да са легитимно избрани и където международната общност е разделена за това, кого да подкрепя. Донякъде такава институционална криза има и в Боливия – избран президент в изгнание и действащ самообявил се президент. В България такава ситуация не изглежда възможна, въпреки че близки до ГЕРБ политици обвиниха Румен Радев, че готвел преврат.
Ако оставим настрана такова политическо говорене, далече сме от институционална криза. Причините са най-вече в конституционната уредба, която никой от действащите сега политици не би посмял открито да пренебрегне. Прокуратурата няма да продължи с разследването си срещу Радев, а тълкуването на Конституционния съд едва ли ще бъде от такова естество, че да го позволи. Правителството или парламентарното мнозинство едва ли ще предприемат, особено след изявлението на Бойко Борисово от 7 февруари 2020, че е неестествено е да се воюва между институциите и е „разпоредил на ГЕРБ думата импийчмънт да не я произнасят“.
От страна на президента също не се очакват много резки ходове. Най-вече, защото той има ограничена власт да влияе всекидневно върху институциите. Но също така и заради стандартното обвинение, че действа като опозиционен партиен лидер. Освен ако не реши, че е дошъл моментът за нов политически проект и не подкрепи (непряко) създаването на нова партия. Трудността тук би била в това, дали ще остане сам, или такава партия ще търси още отсега сътрудничество с други опозиционни партии и проекти като БСП, АБВ, движението на Мая Манолова или партията на Слави Трифонов. Засега такава широка коалиция, евентуално с общия потенциал да отнеме на ГЕРБ властта при едни предсрочни или редовни избори, изглежда невъзможна. Но вече видяхме как ГЕРБ понякога е в състояние „да обедини необединимото“.
Във всеки случай предстоят динамични времена на остър тон, но вероятно не толкова остри действия. Правителството няма изгода от война с президента, а президентът, за да изпълнява много от правомощията си във външната политика и отбраната има нужда от известно сътрудничество с правителството. Най-вероятно е, предполаганата институционална криза да не се състои, но „студената война“ между институциите ще остане.
