Когато в началото на века бТВ тръгна в ефир, в България дойде Албърт Парсънс, американски медиен специалист. Почна подборът на кадри, заплатите бяха добри и дойде на кастинга маса народ. И Албърт Парсънс пита – какво, колеги, според вас е новина.
Ние нали сме учени, свършили сме факултети и сме специализирали тук и там и един през един-през друг му даваме определение за новина. Нещо там за кучето и ухапването и така нататък.
Не, вика Парсънс, новина е това, за което хората говорят. По тази матрица се правят новините в България вече повече от 15 години. Бедата не е, че схемата е сбъркана. А че телевизиите вече тотално загърбиха това, за което говорят хората и буквално им диктуват за какво трябва да говорят.
С малки изключения.
Едно от тях е победата на Григор Димитров в Лондон. Всички говорят за това. Следователно е новина. При това каква.
Ако сега се направи анкета, почти е сигурно, че титлата на Григор ще е събитие №1 на годината. Това победата на ГЕРБ на предсрочните избори, това възкръсването на БСП, стоплянето на отношенията с Македония, оставката на Димитър Главчев в последните дни са събития от времето, когато Григор постигна пет поредни победи в Лондон.
Някои отиват още по-нататък и казват, че победата на най-добрия български тенисист е изобщо събитие №1 ако не в българската история, то поне в спортната история. Борислав Костурков например, който е запален тенисист и когото познавам от времето, когато работеше като пресаташе в посолството в Бон, пише, че дори и България да стане световен шампион по футбол, това не може да затъмни постигнатото от Григор.
Ми се види прекалено. Обективно погледнато, а и за повечето българи, онова четвърто място от Америка вероятно тежи повече.
Но не е работа да мерим едното с другото. Тия неща са несъизмерими.
Различните хора се радват по различен начин на футбола и на тениса и на българските успехи, а някои, дето мрънкат, не се радват ни на едното, ни на другото. Но за това вече писах, да не се повтарям.
Общото между Америка`94 и Гришо`2017 е, че извади напред позитивните емоции дори и хора, които по принцип не се интересуват от спорт.
Видях два коментара, които много харесах. Единият на Юлия Берберян. Няма невъзнаграден труд. И другото – на бившата вътрешна министърка Румяна Бъчварова, озаглавила своя постинг „Рецепта за щастие“.
Един българин победи в Лондон, Лора направи два кекса, единият от тях – с форма на сърце, а навън вали сняг.
У нормалните хора и българи, независимо дали се интересуват от спорт, тези събития връщат вярата, че е възможен успех с много труд, по редовния начин и независимо, че конкуренцията е жестока.
Толкова по-добре.
Това е българската рецепта за щастие. И тя е универсална.
Нищо, че сме уникални.
