Евроинтеграция на Западните Балкани като външнополитически приоритет на Европейския съюз показа, че държавите от региона са изправени пред перспективата да станат част от европейското семейство или евентуално да останат в изолация, което е най-лошият вариант.
Европейският съюз изчака да приключи с работота си Хагския трибунал за да стартира инициативата за евроинтеграция на Западните Балкани. Трибуналът, който трябваше да изиграе ролята на помирител между довчера воюващите държави така или иначе не успя да се превърне в такъв и вместо помирение, народите от бивша Югославия вече обособени в седем независими държави само задълбочиха споровете си без изгледи скоро да приключат. Единственият вариантът за помирение е държавите от Западните Балкани да започнат преговори с ЕС, което да им помогне да съгласуват вътрешните си законодателства с европейското, да започнат да уреждат отношенията си със съседите и ако е възможно да се разделят с наследството от миналото което им донесе войни, нещастия, омраза и изолация. Дразгите между Словения и Хърватска за границата обаче говорят, че не винаги нещата се оправят с членство в ЕС.
НАПОСЛЕДЪК
се забелязва засилена дипломатическа активност за уреждане на отношенията между Прищина и Белград с посредничеството на ЕС но не и без участието на САЩ. В края на миналата година, когато сръбският президент Александър Вучич посети Москва, стана ясно, че и Русия се е самопредложила за посредник в диалога между Белград и Прищина. Тези дни, по времена посещението си в Белград а по повод 180 години от установяване на дипломатическите отношения между Русия и Сърбия, Сергей Лавров изтъкна, че Русия е готова да посредничи в преговорите за Косово, разбира се ако бъде поканена от Сърбия и че „двата народа ще продължават да се борят за правата на християните“. Сякаш нов кръстоносен поход се задава! За принос в укрепването на руско-сръбските отношения, Лавров закичи на ревера на сръбският външен министър Ивица Дачичи „орден на приятелството“ който от своя страна заяви, че „сръбските интереси не могат да се защитават без Русия“. Ден след това министърът заяви, че е „лицемерно някои кръгове в Брюксел да очакват от Сърбия да си направи историческо харикири след като и в Европейския съюз нямат общо становище по косовския въпрос“. Последва реакцията на Юнкер в Белград, че „никой не иска от Дачич да прави харикири понеже ЕС иска само сътрудничество с приятелите си в Сърбия на които да помага по пътя им към ЕС“.
Че нещата за Сърбия не са лесни го потвдърди и посещението на президента Вучич в Берлин, от което се разбра, че основната тема на разговорите с германският канцлер Ангела Меркел било объсъждането на преговорите на Сърбия с ЕС и признаването на независимостта на Косово. Както първа съобщи белградската агенция Бета /27 февруари 2018/ „Сърбия е изправена пред трудната задача за ускорени реформи и уреждане на отношенията си с Прищина“.
ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДЕН
за уреждане въпросът с Косово? Онези които са живяли в бивша Югославия знаят, че косовският въпрос беше горещ картоф в ръцете на сръбските комунисти още по времето на Тито. Тогава автономията на Косово, която беше залегнала в Конституцията на СФРЮ и на Народна Република Сърбия, създаваше условия за нормално съжителство между сърби и албанци. През 1989г. Слободан Милошевич с насилственото премахване от конституцията на Република Сърбия автономията на Косово наруши това съжителство и нещата излезоха извън контрол.
Сложните отношения между Прищина и Белград продължиха до 1999г., когато с намесата на НАТО беше прекратено етническото прочистване на Косово а с подписване на Кумановското споразумение /1999/ по силата на което Сърбия се оттегли военно, полицейски и административно от Косово нещата получиха други измерения. През 2008г. Косово стана независима държава, която Сърбия отказа да признае. Между Прищина и Белград на моменти се стигаше до напражение готово всеки момент да ескалира в нов военен конфликт.
Вместо диалог официален Белград предпочете намесва с влиянието си чрез подставени лица в населеният предимно със сърби град Косовска Митровица. В този град, в който неотдавна беше убит умереният сръбски политик Оливер Иванович, а според признанието му пред едно белградско списание месеци преди да бъде убит, в Косовска Митровица вилнеят престъпни банди, които с подкрепата на властите в Белград контролат всичко и всеки в този град.
През изминалите 18 години между Прищина и Белград беше подписано едно единствено споразумение което да урежда техните взаимоотношения и това е Брюкселското споразумение от 2013 година. С него се гарантират правата на косовските сърби в рамките на Съюза на сръбските общини в Косово, което така или иначе не заживя заради опитите на Белград чрез този Съюз да създаде независим териториален субект, подобен на Република Сръбска в Босна, който да получи автономен статут и след време да бъде присъединен към Сърбия. Косовските албанци се усетиха и затова отложиха прилагането на това споразумението до окончателното уреждане на отношенията им с Белград. Нещо за което настояват в момента и ЕС и САЩ.
На 19 февруари т.г. в Косово тържествено бе отбелязана 10-годинишнината от независимостта на страната. Премиерът Хашим Тачи каза, че „трудният диалог със Сърбия ще бъде исторически. Албанците и сърбите ще съжителстват за в бъдеще като две държави поддържащи добросъседски отношения и членуващи в ЕС“. От Белград не последва реакция която да гарантира добросъседство и бъдещо членство на двете държави в ЕС. Вместо това последва възхвала на сръбската дипломация, че е успяла да убеди поредната африканска държава, този път Гамбия да оттегли признаването си за Косово. Тук е важно да кажем, че досега Косовската независимост са признали 115 държави /в това число и САЩ/ от които 22 държави са членки на ЕС. Не са го признали само 5 държави в ЕС, които официален Белград постоянно сочи за „истински приятели“. Сред 80-те държави, членки на ООН които не са признали Косово са Русия и Китай и те са също сред сочените за „приятелски“ от официален Белград.
Сега на дневне ред е Споразумението за нормализиране отношенията между Белград и Прищина, което според прищинският вестник „Коха диторе“ ще бъде подписано през 2019 година с цел да се нормализират отношенията между двете държави. Остава да видим дали Сърбия е готова да разреже гордиевият възел който само си го върза така, че никога да не може да го развърже.
Нормализация на отношенията между Прищина и Белград няма да стане и без участието на американската дипломация, която се ползва с голямо доверие сред косовските албанци. Неслучайно в края на миналата година заместник държавният секретар на САЩ, Хойт Брайън Ийт по време на посещението си в Белград заяви пред президента Вучич, че Сърбия „не може повече да седи на две стола“ а както се оказа, в писмото на амариканският дипломат което било сложеното на бюрото на Вучич имало изброени с по едно изречение 5 искания като в точка 1. било залегнало условието за признаване на косовската независомост и уреждане на отношенията между Белград и Прищина за да може Сърбия да започне преговорите си с ЕС.
Активната дипломация дава знак, че нещата са тръгнали в тази посока. Сърбия се колебае, вайка се и казва, че не иска да е губещата страна. Прищина дава знак че е готова за диалог. Международната дипломация дава знак, че времето за чакане е изтекло.
