В навечерието на Световния ден на театъра и наградите „Икар“

На софийските сцени днес може да бъде видян  всякакъв тип театър. На принципа „за всеки влак си има пътници“ известни и неизвестни режисьори поставят от леки, водевилни представления на границата между добрия вкус и кича, до сериозни психологически спектакли. От танцов до документален /вербатим/ театър. От класика до съвременни пиеси. От многолюдни представления до моноспектакли. Сред такова многообразие от жанрове и стилове, трудно може да се открои едно- единствено  представление като гвоздей на годината.

И все пак,  с цялата условност  и субективност на подобна класация , „Чамкория“  може да бъде наречен безспорния  хит на театралния сезон. Режисьорът Явор Гърдев е извлякъл по блестящ начин есенцията от обемистия едноименен роман на Милен Русков, за да го превърне във впечатляващ моноспектакъл на сцената на Театър „199“. А мощното присъствие на Захари Бахаров на фона на минималистичния декор, е наистина забележително. Действието ни пренася в 20-те-30-те години на миналия век, когато комунистите взривяват църквата „Св. Неделя“ и убиват 200 души. Но историческите събития са само контекст за универсалното правило, че животът  на обикновения човек е пионка в ръцете на политиците и силните на деня във всички времена и епохи. Героят на Бахаров бай Славе е шофьор на омнибус, който всеки ден върти волана, вярвайки, че е взел в ръце  собствения си живот. Но колкото и успешно да маневрира не може да направи нищо, за да избегне съдбата, която му е отредена. В монолозите на шофьора се редуват заредени с драматизъм епизоди и весели, разреждащи напрежението случки. Обикновени битови сюжети , пълни с афоризми и диалекти, се смесват с описание на драматични събития, които хвърлят зрителя в състояния от смях до сълзи, за да го оставят безмълвен в края на представлението.

Удивителен  е начинът, по който един актьор, влизащ всяка вечер през телевизора в дома ни, като водещ на хазартна игра, успява да управлява таланта си. Независимо дали участва в представления с приятелите си от компанията “Трите мечки“ , във филмова  мегапродукция като „Игра на тронове“ или в „Чамкория“ , Захари Бахаров е забележителен в превъплъщенията си и винаги имаш чувството, че го гледаш за първи път – многолик и различен. Затова и би било грехота  наградата „Икар“ за главна мъжка роля да не бъде дадена тази година на него.

Тук трябва да споменем още два моноспектакъла, които си заслужава да бъдат гледани – „Пилето, което казва Ку“ на младия и набиращ популярност актьор Иван Юруков на сцената на „Нов театър НДК“ и „Черното пиле“ на Мариус Куркински в театър „Азарян“. Добрите  моноспектакли за мъже не ни изненадват, защо в това отношение българският театър има добри отдавнашни  традции – достатъчно е да споменем  покойния  Андрей Баташов, също Георги  Мамалев, Ники Урумов…Но one-woman show може да се види рядко. Затова представлението „Приятно ми е, Ива!“ е скритото бижу на театралния сезон. Нищо като предварителна информация и очаквания не предвещаваше приятната изненана, която поднася  този спектакъл. Неговата авторка Ива Тодорова е непозната не само за широката публика, но дори и за голяма част от професионалните театрали. Тя завършва в класа на проф. Крикор Азарян и след няколко години по софийските сцени, изчезва напълно от полезрението на артистичната  общност, като  се мести да живее  в  Италия. Завръщането  й в Театър 199 с този авторски спектакъл, в който тя е буквално човекът-оркестър , е подарък за всеки ценител. В безкрайна върволица от случки и истории, Ива разказва собствения си живот,  с фрагменти от който може да се идентифицира всяка жена. Посланията й са универсални и докосват сърцето на дамите, а жонглирането на Ива със сюжети, каламбури, езици , жестове, тембър на гласа , музика и танц са истинско удоволствие за сетивата. Като заслужено признание за авторката дойде предложението именно с нейното представление тази година да бъде отбелязана годишнина от рождението  на учителя й проф. Азарян.

Сценичен консултант на Ива Тодорова е Стоян Радев, чийто подпис стои под друго представление, което си заслужава да бъде отбелязано . „Палачи“ в Театър „София“ е по пиеса на може би най-значимия световен драматург днес – Мартин Макдона. Съвсем наскоро неговият филм „Три билборда извън града“ спечели няколко Оскара и още повече номинации за тях. Характерно за сюжетите му са задължителния черен хумор и героите- ексцентрични, крайни, одиозни типове. В случая главният герой е палачът Хари /Деян Донков/, изпълняващ смъртни наказания чрез обесване, който трябва  да се „пенсионира“ скоропостижно, защото смъртното наказание в британската империя е отменено. В същото време , в обикновения си живот, той е съпруг и баща, съдържател на кръчма, където още няколко странни птици като него се събират на по бира да нищят нещата от живота. Брутален, егоцентричен и властен, Хари цял живот се е съревновавал с „колега си“ Пиърпойнт, рекордьор по изпълнени присъди, защото е имал шанска да беси нацисти след  войната. Хари се лута между спомените за бившата си работа, ревността към съперника-палач,  страха по изчезналата си дъщеря и въпросителните  около новия посетител на кръчмата Мууни. Историята тече с неочаквани обрати, доведени до такъв абсурд, че изтръгват смях през сълзи – също запазена марка за стила на Макдона.

„Пияните“ на  Явор Гърдев  в Малък градски театър „Зад канала“ е поставовка по пиеса на   изключително популярния в  Русия Иван Вирипаев. Защото в страната на Путин и  днес драматурзите, писателите  и публицистите са принудени да си служат с езоповски език, за да покажат истинското лице на властта и политиката. В България този театър се правеше по време на комунистическата диктатура и ни се иска да вярваме, че това е безвъзвратно отминало. Главните действащи лица, както подсказва  заглавието, са пияни до смърт  хорица с различни професии – банкери, мениджъри, директори, манекенки  или проститутки, семейни двойки, колеги или напълно непознати. На сцената текат няколко паралелни истории, които се преплитат помежду си, но общото между тях е едно – всички персонажи  са доведи до състояние на алкохолен делириум и залитайки, заеквайки и търкаляйки се по земята, изричат истини, които на трезва глава никога не биха могли да кажат открито , защо това би им коствало живота и кариерата. Пиянството е единственият начин да се откъснат от блатото на ежедневието. Не, те не искат да вдигат революция. За Вирипаев  пътят на спасението минава през Бога и любовта, затова те се влюбват помежду си и колкото и нелепо и комично да изглеждат странно възникналите връзки помежду ми , те не будят смях, а засилват  чувството  на безизходица, в което персонажите се опитват да намерят миг  свобода и глътка въздух . Сред 14-те актьори  се открояват   Владимир Пенев, Светлана Янчева, Весела Бабинова и Герасим Георгиев-Геро.

„Танцът Делхи“ е още едно представление  по текст на  Вирипаев, но решено в стила на модерния театър, който има общо повече с пърформанса, отколкото с класческия тип представление. Галин Стоев породи много коментари със сценичната си постановка в  Народния театър, отвеждаща ни  в чакалнята на болница, където разни  хора правят разни неща – говорят, любят се, изневеряват си и най-вече умират, а пък други възкръсват. В тази навалица от персонажи и случки зрителят трудно може да свърже в смислен ред   отделните действия и да ги навърже   в някакава логична последователност. Всъщност целта на този тип модерен театър е именно тази – всеки сам да сглоби действието, да си състави собствен сюжет и представа за случващото се  спрямо границите на своето въображение, да формулира за себе посланията, които не са универсални за всички. Актьорите работят повече с телата си, отколкото с лицата си и именно за това спектакълът наподобява повече пърформанс. Галин Стоев, който в момента е директор на театъра в Тулуза, е стигнал такъв етип в професионалната си кариера, който му позволява да поставя каквото си поиска и както си поиска – спрямо своите вкусове, творчески търсения и усещания за момента. Зрителят пък  е в правото си да  се прехласне или да се разочарова. Аз лично предпочитам представленията на Стоев  като „Приятнострашно“, а не като „Танцът Делхи“.

На другия полюс на театралното изкуство е „Лисичета“  в камерната зала на Народния  –  класически психологически театър от висша класа. Пиесата на американската авторка Лилиян Хелман е тежка драма за разрухата в едно семейство, пред което се открива неочаквана възможност да забогатее. Стари вражди и старателно крита омраза, отприщена от желанието всеки да получи по-голям дял от евентуалното богатство, нажежават атмосферата в общия им хол. Без милост, без угризения и предразсъдъци, роднините  се изправят един срещу друг, завладяни от алчността, и стигат до престъпление. Всъщност тази пиеса е считана за старомодна и години наред е била тълкувана по най-елементарния начин, като разкриваща безскрупулността  на капиталистическото общесто. Изваждайки я  на бял свят днес,  Бина Харалампиева, показва, че тя може да звучи изключително съвременно, разиграна като психо трилър и криминална драма едновременно. Режисьорката дълбае  в най-дълбоките пластове на човешката душа – агресивна и отмъстителна по природа, готова да минава през трупове, за да постигне целта си.  Изключителна игра  на Теодора Духовникова, която прави блестяща година и в киното, и в театъра и със сигурност ще бъде наградена с „Икар“. Напълно заслужен би  бил призът и за колежката й Ана Пападопулу в поддържащата роля.

Народният театър като цяло прави много  силен сезон, голямото достойнство на който е разнообразието от всякакъв тип театър и различни по почерк творци. Директорът Мариус Донкин има амбицията да привлече най-доброто от най-доброто на първата сцена и успява. Той убеди eдин от най-успешните български режисьори в чужбина – Иван Пантелеев, да се завърне  след 20-годишно отсъствие и да постави   прочутата пиеса на Максим Горки „Дачници” под провокативното загрлавие „NEOдачници“. През всичките тези години  Пантелеев  реализира проекти в Рига, Авиньон, Щутгарт, Цюрих, Люцерн… В Германия  поставя  в две от най-легендарните театрални пространства на  Берлин – Дойчес театър и Фолксбюне. Написана през 1904 г., пиесата  на Максим Горки не е нито трагедия, нито комедия. Тя е възприемана  като драма, в която никой не умира , но за някои животът е тежко бреме. Героите  в пиесата съществуват сред илюзиите за самите себе си и за околните и всъщност са се превърнали в комични герои, които Горки с тъга и сарказъм нарича „дачници”, т.е. временно пребиваващи , прекарващи живота си тихо и безсмислено на вилата. Те са образовни,  но нестабилни и неуверени в себе си хора, които разбират, че този живот не ги устройва, но не са в състояние да променят нищо. Пантелеев избира звезден актьорски състав – Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван юрукон, Теодора Дуповникова, Стефания Колева, Николай Урумов, Рашко Младенов и други – който буквално преди 2 дни се срещна за първи път с публиката и тепърва ще чака нейните отзиви, но от всяка гледна точка това ще е едно от най-коментираните представления на сезона.

Още един първокласен спектакъл намира място в нашата своебразна класация – „Еквус“ на Младежкия театър. Пиесата на Питър Шафър поставя в центъра на сюжета  психиатъра Мартин Дайзър /Малин Кръстев/, който трябва да разбере какво е накарало едно 17-годишно момче да извади  с метално шило и нечувана жестокост очите на шест коня.  В този казус психиатърът  се сблъсква не само с тайните в проблемното семейство на момчето, но се  изправя лице в лице срещу своите лични  кошмари и пустотата на собствения си семеен живот. Този необкикновен случай  повдига множество въпроси, а великолепната режисура на Стайко Мурджев изправя  зрителя пред редица  неочаквани обрати, напряга ума и емоциите  му до крайна степен,  за да го преведе през болезнен размисъл  за  вярата, религията, обществените норми,  страстта и чувствителността.  В бродуейския „Еквус“, който през годините е навъртял  над 1200 представления,  в ролята на д-р Дайзърт са влизали великани като  Антъни Хопкинс и  Ричард Бъртън. А  Малин Кръстев за породен път доказва, че  българският актьор, който най-добре може да пресъздаде вътрешния свят на човек в депресия, загубил почва под краката си и разяден от дълбоки колебания за смисъла на човешкия живот.

В този обзор не бива да пропускаме „Албена“ – новото представление на Театър българска армия,  което   предлага нов поглед към Йовковата героиня. Без битовизми, без местен патриотизъм, без бяла роба и пендари на шия.  Режисьорът Красимир Спасов извежда Албена от  от добруджанското село, където тя е обект на възхита и зависит от мъже с потури и цървули и я представя като модерна градска жена от сърцето на Европа.  Любовно-криминалната ингрита е решена като трилър и те държи в напрежение и в същото време на дистанция. Умно и елегантно представление, в което Гергана Данданова блести с грация и финес.

И накрая – нещо за забавление и добро настроение. „Редки търапанари“, с което Русенският театър гостува на сцената на „Сълза и смях“, е представление на Теди Москов бликащо от хумор, находчиви хрумки и игра на думи . Режисьорът  използва за основа филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“. Известен  с безбрежното си въображение, Москов    дирижира актьорите , начело с Мая Новоселска,  в италиански стил – шумни, с много мимика и жестове, избухващи във възловите комични моменти. В същото време , заедно със Симон Шварц, преработва  сценария на филма така, че да е близък до днешна България, която за много хора, избрали Терминал 2, е бедно, корумпирано и крадливо място, без никаква перспектива за тях.

Този обзор не претендира за изчерапателност, а отразява субективното театрално мнение на автора за репертоара през сезон 2017/2018-та.  На софийска сцена се играят още много стойностни  представления, излезли през предишни сезони,  и дори такива, като „Секс, наркотици и рокендрол“,  чийто живот продължава вече 25 години.  Най-голямото признание за тези спектакли е, че за някои от тях не могат да се намерят билети за 2 месеца напред.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук